Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Поздравления за съобразителността. Ясна работа, ти не си вещерът, ти никога не би се хванал на такава въдица. Но нещата са много по-сложни, отколкото ти се струва. Работата е там, че моите колеги, хората от тайните служби на крал Фолтест, както се оказва, също се интересуват от господин Риенс. Те са разгадали плана на пройдохите, както ги нарече ти. И те са тези, които са се качили на кораба и са искали да хванат вещера. Може би като примамка за Риенс, а може би с друга цел. При Залива на габърите вещерът е убил темерийски агенти, Лютиче. Техният шеф е много, много ядосан. Та казваш, че Гералт е отпътувал? Надявам се, че не за Темерия. Може да не се върне оттам.

— И това ли ти е кукичката?

— Че как? Точно това. Мога да уредя проблема с темерийците. Но не и даром. Накъде тръгна вещерът, Лютиче?

— Към Новиград — излъга отново трубадурът, без да се замисли. — Да потърси там Риенс.

— Грешка, грешка — усмихна се шпионинът, правейки се, че не е забелязал лъжата. — Виждаш ли, жалко все пак, че не е преодолял отвращението си и не се е свързал с мен. Щях да му помогна да спести много нерви. Риенс не е в Новиград. Затова пък там е пълно с темерийски агенти. Най-вероятно очакват вещера. Те вече са научили това, което аз знам отдавна. А именно, че ако вещерът Гералт от Ривия бъде попитан по определен начин, той може да отговори на множество въпроси. Въпроси, които започват да си задават всички тайни служби на Четирите кралства. Изводът е простичък: вещерът идва тук, в Катедрата, и отговаря на тази въпроси на мен. И може да бъде спокоен. Ще успокоя темерийците и ще му осигуря безопасност.

— Какви въпроси имаш предвид? Може пък аз да успея да отговоря на тях?

— Не ме разсмивай, Лютиче.

— И все пак — обади се изведнъж Филипа Ейлхарт, — ако може? Може би ще ни помогне да спестим време? Не забравяй, Дийкстра, че нашият поет е затънал в тази афера до шията и той е тук, при нас, а вещерът — още не. Къде е детето, с което са видели Гералт в Каедвен? Момичето със сиви коси и зелени очи? Тази, за която Риенс те е разпитвал тогава, в Темерия, когато те е хванал и те е изтезавал? Е, Лютиче? Какво знаеш за това момиче? Къде я е скрил вещерът? Къде е отишла Йенефер, след като е получила писмото от Гералт? Къде се крие Трис Мериголд и какви причини има да се крие?

Дийкстра не помръдна, но от начина, по който погледна магьосницата, Лютичето разбра, че е смаян. Въпросите явно бяха зададени преждевременно. И не от когото трябва. Създаваше се впечатлението, че са прибързани и необмислени.

Проблемът беше там, че Филипа Ейлхарт можеше да бъде заподозряна във всичко, но не и в прибързаност и импулсивност.

— Съжалявам — отговори Лютичето, — но не знам отговора на нито един от въпросите ти. Ако можех, щях да помогна. Но не мога.

Филипа го погледна в очите.

— Лютиче — процеди тя, — ако знаеш къде се намира момичето, кажи ни. Гарантирам ти, че аз и Дийкстра ще се погрижим за нейната безопасност. Ще я предпазим от опасностите, които я заплашват.

— Не се съмнявам, че ви е грижа точно за това — излъга поетът. — Но аз наистина не знам за какво говорите. Никога не съм виждал момичето, което толкова ви интересува. А Гералт…

— Гералт — прекъсна го Дийкстра — не те е допуснал до тайната, не ти е казал нито дума, макар че, не се съмнявам, ти си го отрупал с въпроси. Интересно защо, ти как мислиш, Лютиче? Нима този простодушен и гнусящ се от шпионите добряк е усетил какъв си в действителност? Остави го на мира, Филипа, не си губи времето с него. Той не знае нищо, не се заблуждавай по важниченето му и по многозначителните му шеги. Той може да ни помогне само по един-единствен начин. Когато вещерът се покаже от скривалището си, ще се свърже с него, няма с кого другиго. Представи си, той го смята за приятел.

Лютичето вдигна бавно глава.

— Именно. Той ме смята за приятел. И, представи си, Дийкстра, не без основание. Приеми най-накрая това за сведение и си прави изводите. Направи ли си ги? Е, сега вече можеш да опиташ с шантажа.

— Е, е! — усмихна се шпионинът. — Наистина си чувствителен на тази тема. Не се обиждай, поете. Пошегувах се. Шантаж между нас, приятелите? И дума да не става. А на твоя вещер, повярвай ми, не му желая злото и не искам да му навредя. Кой знае, може даже да се договорим за нещо взаимно изгодно? Но за да се случи това, трябва да се срещнем. Когато той се появи, доведи го при мен. Много те моля, Лютиче. Много те моля. Разбираш ли колко много?

Трубадурът изсумтя.

— Разбирам колко много.