Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Риенс стоеше пред него, а злите му влажни очи блестяха в светлината на кандилото, което държеше застанал отстрани почти двуметров небръснат бабаит. Втори бабаит, навярно не по-нисък, стоеше зад гърба му. Именно този вторият, който страшно вонеше, дърпаше въжето, завързано за лакътните стави на поета и преметнато през греда в тавана.

Краката на Лютичето се откъснаха от пода. Поетът измуча през нос — на нищо друго не беше способен.

— Достатъчно — обади се Риенс почти веднага, но на Лютичето му се стори, че са минали векове. Докосна земята, но не можа да падне на колене въпреки желанието си — въжето продължаваше да го държи изпънат като струна.

Риенс се приближи. Върху лицето му нямаше дори следа от емоции, сълзящите очи изобщо не бяха променили изражението си. Когато заговори, гласът му беше спокоен, тих, леко отегчен.

— Ти, жалък стихоплетец. Измет. Боклук. Надуто нищожество. Искаше да избягаш от мен? Досега никой не е успял да ми избяга. Не довършихме разговора си, смешнико, овча главо. Попитах те нещо при доста изгодни условия. Сега ще отговориш на въпросите ми, но при значително по-неприятни обстоятелства. Ще отговориш, нали?

Лютичето закима с готовност. Едва сега Риенс се усмихна. И направи знак. Бардът нададе отчаян вик, усещайки как въжето се опъва и ставите на извитите му отзад ръце започват да хрущят.

— Не можеш да говориш — констатира Риенс, без да спира да се усмихва. — Боли, нали? Знаеш ли, сега те измъчвам изключително за мое собствено удоволствие — много обичам да гледам как някой изпитва болка. Вдигни го още малко!

Лютичето едва не се задави с писъка си.

— Достатъчно! — нареди най-накрая Риенс, приближи се до поета и го хвана за яката. — Чуй ме, петленце! Сега ще сваля заклинанието, за да можеш да говориш. Но ако се опиташ да извисиш очарователния си глас над необходимата сила, ще съжаляваш.

Направи жест с дланта си, докосна с пръстена си бузата на поета и Лютичето отново започна да чувства долната си челюст, езика и небцето.

— А сега — продължи тихо Риенс — ще ти задам няколко въпроса, а ти ще отговориш сериозно, бързо и изчерпателно. И ако дори и за миг се забавиш или заекнеш, ако ми дадеш и най-малък повод да се усъмня в искреността ти, то… Погледни надолу.

Лютичето се подчини. С ужас видя, че кокалчетата на пръстите му са завързани за въже, другият край на което бе завързан за ведро, пълно с гасена вар.

— Ако наредя да те вдигнат по-нагоре — усмихна се свирепо Риенс, — а заедно с теб и ведрото, едва ли ще можеш отново да командваш ръцете си. Във всеки случай се съмнявам, че ще можеш да свириш на лютня. Наистина се съмнявам. Затова мисля, че ще говориш. Прав ли съм?

Лютичето не потвърди, защото от страх не можеше нито да помръдне глава, нито да издаде някакъв звук. Но Риенс, изглежда, не очакваше потвърждение.

— Аз, разбира се — продължи той, — веднага ще узная дали говориш истината, моментално ще разгадая всяко увъртане, няма да ти позволя да ме заблудиш с поетични фокуси или мъглява ерудиция. За мен това е дреболия, както беше дреболия да те парализирам на стълбите. Така че те съветвам да внимаваш във всяка дума, мизернико. Е, да не губим време, да започваме. Както знаеш, интересува ме героинята на една от твоите красиви балади, внучката на кралица Каланте от Цинтра. Принцеса Цирила, наричана гальовно Цири. Според разказите на очевидци тя е загинала преди две години по време на превземането на града. Обаче в баладата ти живописно и вълнуващо описваш срещата й с онзи удивителен, почти легендарен тип, онзи… вещер Гералт или Гералд. Като оставим настрана поетичните глупости за предопределението и неизбежността на съдбата, от баладата следва, че детето се е измъкнало невредимо от битката за Цинтра. Това истина ли е?

— Не знам… — простена Лютичето. — Богове, аз съм само поет! Чух това-онова, а останалото…

— Да?

— Останалото си го измислих. Напаснах го! Нищо не знам! — заяви бардът, виждайки, че Риенс дава знак на вонящия бабаит и усещайки, че въжето здравата се опъва. — Не лъжа!

— Така е — кимна Риенс. — Не лъжеш пряко, бих усетил. Но извърташ. Ти не измисляш балади току-така, без причина. А и този вещер нали го познаваш. Неведнъж са те виждали в неговата компания. Е, говори, Лютиче, ако са ти скъпи ставите ти. Разкажи всичко, което знаеш.

— Тази Цири — въздъхна поетът — е била предопределена за вещера. Така нареченото Дете на изненадата. Сигурно сте чували, това е известна история. Родителите й са обещали да я дадат на вещера…