Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Лютичето приглади косата си и се надигна в огромното резбовано кресло. Двете седнали на коленете му девойки бързичко скочиха на земята, прикриха прелестите си, облякоха широките си ризи. „Свенливостта на проститутките — помисли си поетът, — ето едно добро заглавие за балада.“ Изправи се, закопча колана си, облече салтамарката си и каза, поглеждайки към застаналия на прага благородник:

— Наистина знаете как да ме намерите навсякъде, макар и рядко да избирате подходящия за целта момент. За ваше щастие още не бях решил коя от тези две красавици предпочитам. А при твоите цени, Лантиери, не мога да си позволя и двете.

Мадам Лантиери се усмихна снизходително и плесна с длани. Двете момичета — белокожа, луничава островитянка и чернокоса полуелфка — побързаха да напуснат стаята.

Застаналият на прага мъж свали наметалото си и го връчи на Мадам заедно с малка, но издута кесия.

— Простете, маестро — каза той, като се приближи и седна на масата. — Знам, че ви безпокоя ненавреме. Но вие изчезнахте толкова внезапно изпод дъба… Не успях да ви догоня по пътя, както възнамерявах да направя, и не можах да намеря веднага следите ви в градчето. Повярвайте, няма да ви отнема много време…

— Всички така казвате и винаги се оказва, че това е лъжа — прекъсна го бардът. — Остави ни сами, Лантиери, и гледай да не ни пречат. Слушам ви, господине.

Мъжът го погледна изпитателно. Имаше тъмни и влажни, сякаш сълзящи очи, остър нос и неприятни тънки устни.

— Незабавно пристъпвам към същността — заяви той, след като изчака Мадам да затвори вратата. — Интересуват ме баладите ви, маестро. По-скоро някои личности, за които пеете. Вълнуват ме истинските съдби на героите на вашите балади. Та нали, ако не се лъжа, именно истинските съдби на действителни личности са ви вдъхновили за красивите произведения, които изслушах под дъба? Имам предвид… малката Цирила от Цинтра. Внучката на кралица Каланте.

Лютичето погледна към тавана и забарабани с пръсти по масата.

— Милостиви господине — каза той тихо, — странни неща ви интересуват. И питате за странни неща. Нещо ми се струва, че не сте този, за когото ви взех.

— А за кого ме взехте, мога ли да узная?

— Не знам дали можете. Зависи дали ще ми предадете поздрави от нашите общи познати. Трябваше да го направите още в самото начало, но май забравихте.

— Изобщо не съм забравил. — Мъжът бръкна в пазвата на кадифения си светлокафяв кафтан и измъкна от там втора кесия, още по-голяма от онази, която беше връчил на сводницата, и също толкова издута и дрънчаща при съприкосновението си с масата. — Ние просто нямаме общи познати, Лютиче. Но дали тази кесия не може да компенсира този недостатък?

— И какво смятате да купите с тази малка кесия — наду устни трубадурът. — Целия бордей на Мадам Лантиери и обкръжаващата го земя?

— Да речем, че искам да подпомогна изкуството. И един артист. За да мога да си поговоря с артиста за неговото творчество.

— Толкова много ли обичате изкуството, драги господине? Толкова сте нетърпелив да говорите с артист, че бързате да му набутате пари още преди да му се представите, като по този начин нарушавате елементарните норми за учтивост?

— В началото на разговора ни — непознатият примижа леко с тъмните си очи — моето инкогнито не ви пречеше.

— Но сега започна да ми пречи.

— Не се срамувам от името си — изрече мъжът с лека усмивка върху тънките си устни. — Казвам се Риенс. Вие не ме познавате, маестро Лютиче, и в това няма нищо чудно. Вие сте твърде известен и прочут, за да можете да познавате всичките си поклонници. А на всеки почитател на вашия талант му се струва, че ви познава, че ви познава толкова добре, че може да си позволи известна фамилиарност. Това важи включително и за мен. Разбирам колко погрешно е това мнение и моля за извинение.

— Извинен сте.

— Мога ли да смятам, че ще сте така любезен да отговорите на няколко въпро…

— Не, не можете — прекъсна го надуто поетът. — А сега аз ви моля да ме извините, но аз не обичам да обсъждам темите на моите произведения, за това какво ме е вдъхновило, за персонажите — както за измислените, така и за реалните. Защото такива обсъждания лишават творбите от поетичния им пласт и ги карат да изглеждат тривиални…

— Нима?

— Абсолютно. Представете си, че изпълня балада за палава мелничарка и обявя, че всъщност става въпрос за Звирка, съпругата на мелничаря Пискож 3 3 Piskorz (пол.) — малка речна рибка. — Б.пр. , и допълня, че Звирка може да бъде оправяна спокойно в четвъртък, защото точно в четвъртъците мелничарят ходи на панаира. Това вече нямаше да е поезия, а сводничество или обикновена клевета.