Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Родителите са обещали да дадат детето си на този побъркан мутант? На този наемен убиец? Лъжеш, стихоплетецо. Такива приказки можеш да ги пееш на мацките, тук не вървят.

— Така е било, кълна се в душата на майка си — изхлипа Лютичето. — Знам го от сигурен източник… Вещерът…

— Говори за момичето. Вещерът засега не ме интересува.

— Не знам нищо за момичето! Знам само, че вещерът беше тръгнал за нея в Цинтра, когато започна войната. Тогава се срещнахме с него. Той чу от мен за клането, за смъртта на Каланте… Разпитваше ме за това дете, за внучката на кралицата… Но нали аз знаех, че всички в Цинтра са загинали, от последния бастион не е останала жива душа…

— Говори. По-малко метафори. Повече факти!

— Когато вещерът узна за падането на Цинтра и за клането, се отказа да ходи там. И двамата избягахме на север. Разделихме се в Хенгфорс, от тогава не сме се виждали… А докато пътувахме, той говореше от време на време за тази… Цири, или както там беше… и за предопределението… И аз взех, че съчиних балада. Повече нищо не знам, кълна се!

Риенс го погледна изпод вежди.

— А къде е сега този вещер? — попита. — Този наемен убиец на чудовища, поетичен касапин, обичащ да дрънка за предопределението?

— Нали казах, че за последно го видях…

— Знам какво каза — прекъсна го Риенс. — Слушам те внимателно. А слушай внимателно мен. И отговаряй точно на въпросите ми. А въпросът ми беше следният: ако никой не е виждал вещера Гералт или Гералд повече от година, то къде се крие той? Къде се крие обикновено?

— Не знам къде е това място — побърза да каже Лютичето. — Не лъжа. Наистина не знам…

— Не бързай, Лютиче, не бързай — усмихна се зловещо Риенс. — По-спокойно. Ти си хитър, но непредпазлив. Значи не знаеш къде е това място? Но се обзалагам, че знаеш какво представлява.

Лютичето стисна зъби. От яд и отчаяние.

— Е? — Риенс направи знак на Смърдящия. — Къде се крие вещерът? Как се казва това място?

Поетът мълчеше. Въжето се опъваше, извиваше болезнено ръцете му, краката му се отлепиха от земята. Лютичето изпищя, пронизващо и кратко, защото магическият пръстен на Риенс моментално го накара да онемее.

— По-нависоко, по-нависоко! — Риенс сложи ръце на кръста си. — Знаеш ли, Лютиче, бих могъл да изуча мозъка ти с помощта на магия, но това е изтощително. Освен това обичам да гледам как от болка очите изскачат от очните ябълки. А ти и без това ще си кажеш.

Лютичето знаеше, че ще каже. Въжето, завързано за пръстите му, се обтегна, пълното с вар ведро със скърцане се плъзна по глинения под.

— Господине — каза изведнъж вторият бабаит, като покри с наметалото си кандилото и погледна през пролуката между вратите на свинарника, — някой идва насам. Май една от проститутките.

— Знаете какво да правите — прошепна Риенс. — Угаси кандилото.

Смрадливецът отпусна въжето. Лютичето се просна безсилно на земята, но по такъв начин, че успя да види как онзи с кандилото застана до вратата, а Смрадливеца с дълъг нож в ръка се стаи от другата й страна. През процепите в дъските се виждаха светлините на бордея, поетът чуваше долитащите от там глъчка и пеене.

Вратата изскърца и се отвори, на прага застана ниска фигура, обгърната с наметало, и с кръгла, плътно прилепнала към главата шапка. След кратко колебание жената прекрачи през прага. Смрадливеца скочи към нея и в движение замахна с ножа. В следващия миг падна на колене, защото ножът не срещна съпротивление, премина през гърлото на фигурата като през кълбо дим. Защото фигурата наистина беше кълбо дим, което вече започваше да се разсейва. Но преди да се разсее напълно, в свинарника влетя втора фигура — неясна, тъмна и пъргава като невестулка. Лютичето видя как тя хвърли наметалото си към този с кандилото и прескочи Смрадливеца, видя как нещо проблесна в дланта й, чу как Смрадливеца се задави и започна да хрипти диво. Вторият бабаит се освободи от наметалото, скочи, замахна с ножа. От дланта на тъмната фигура със съскане се изстреля огнена мълния и със зловещ трясък се разля като вряло олио върху лицето и гърдите на бабаита. Той закрещя ужасено, свинарникът се изпълни с отвратителната воня на горящо месо.

В този момент Риенс я нападна. Запратената от него магия освети мрака със син блясък, в който Лютичето видя стройна жена с мъжки дрехи, която жестикулираше по странен начин с двете си ръце. Мярна я само за секунда, защото синята светлина изчезна внезапно в грохота на ослепителна светкавица и Риенс с яростен рев полетя назад, рухна върху дървената преграда и я счупи с трясък. Жената с мъжки дрехи скочи след него, в ръката й се мярна кама. Свинарникът отново се изпълни с блясък, този път жълт, бликащ от светещ овал, появил се внезапно във въздуха. Лютичето видя как Риенс скочи от глинения под, хвърли се към овала и мигновено изчезна.