Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— За какво, ако мога да попитам?

— Няма значение — каза тя, играейки си с празната си чаша. — Да се върнем към по-сериозните въпроси. Тези, които ти задаваха в свинарника, като при това ти извиваха ръцете. А как беше, Лютиче? Наистина ли не си виждал Гералт след бягството ви от Яруга? Наистина ли не знаеше, че след войната той се е върнал на юг? Че е бил тежко ранен, толкова тежко, че са се разпространили слухове за смъртта му? Не знаеше нищо такова?

— Не. Не знаех. Прекарах дълго време в Понт Ванис, в двора на Естерад Тисен. А после при Недамир в Хенгфорс.

— Не си знаел — магьосницата кимна и разкопча кафтанчето си. На шията й, върху черно кадифе, блесна осеяна с диаманти обсидианова звезда. — Не си знаел, че когато се е излекувал от раните си, Гералт е отишъл в Заречие? И не се досещаш кого е търсил там?

— Това се досещам. Но не знам дали я е намерил.

— Не знаеш — повтори тя. — Ти, който обикновено знаеш всичко и пееш за всичко. Дори за толкова интимни неща като нечии чувства. Под Блеобхерис послушах баладите ти, Лютиче. Посветил си няколко хубави строфи и на моята личност.

— Поезията си има свои закони — промърмори Лютичето, гледайки в пилето. — Никой не бива да се обижда…

— „Коси като гарваново крило, като нощна буря“ — издекламира Йенефер с прекален патос. — „А в очите й дремят виолетови мълнии.“ Така ли беше?

— Такава съм те запомнил — усмихна се леко поетът. — Ако някой дръзне да твърди, че това не отговаря на истината, нека пръв хвърли камък по мен.

— Не знам само — стисна устни магьосницата — кой те упълномощи да описваш вътрешните ми органи. Как беше? „Сърцето й е като скъпоценния камък, който шията й украсява, твърдо е като диамант, безчувствено като диамант, като обсидиан е остро, наранява…“ Сам ли го измисли? А може би… — Устните й потрепнаха, изкривиха се. — А може би си се наслушал на нечии изповеди и оплаквания?

— Хм… — Лютичето се изкашля, избягвайки опасната тема. — Кажи, Йенефер, кога видя Гералт за последен път?

— Отдавна.

— След войната?

— След войната… — Гласът на Йенефер леко се промени. — Не, не съм го виждала след войната. Дълго време… не бях виждала никого. Но да не се отклоняваме от темата, поете. Леко съм учудена от факта, че нищо не знаеш и нищо не си чул и въпреки това теб те овесват на гредите, за да измъкнат някаква информация. Това не те ли притесни?

— Притесни ме.

— Чуй ме — изрече тя рязко, удряйки с чашата по масата. — Изхвърли тази балада от репертоара си. Не я пей повече.

— Говориш за…

— Много добре знаеш за какво говоря. Пей за войната с Нилфгард. Пей за мен и Гералт — с това нито ще ни навредиш, нито ще ни помогнеш; нищо няма да поправиш и нищо няма да влошиш. Но не пей за Лъвчето от Цинтра.

Тя се огледа, проверявайки дали не ги слуша някой от малцината останали по това време посетители на кръчмата, и изчака почистващото масата момиче да се върне в кухнята.

— Старай се да избягваш срещи насаме с хора, които не познаваш — продължи тя тихо. — С такива, които забравят в началото да ти предадат поздрав от общите ви познати. Разбираш ли?

Той я погледна смаяно. Йенефер се усмихна.

— Поздрави от Дийкстра, Лютиче.

Този път бардът се огледа изплашено. Смайването му беше толкова явно, а физиономията — толкова забавна, че магьосницата си позволи язвителна гримаса.

— Като стана въпрос за това — прошепна тя, навеждайки се напред, — Дийкстра моли за доклад. Ти се връщаш от Верден, а Дийкстра е любопитен за какво се говори в двора на крал Ервил. Помоли ме да ти предам, че този път докладът трябва да бъде конкретен, с подробности и в никакъв случай — римуван. Проза, Лютиче. Проза.

Поетът преглътна и кимна. Замълча, размишлявайки по въпроса. А магьосницата го изпревари:

— Настъпват трудни времена — каза тя. — Трудни и опасни. Идва време на промени. Би било тъжно да остаряваш с мисълта, че не си направил нищо, за да бъдат тези промени към добро. Нали?

Той кимна и се изкашля.

— Йенефер?

— Слушам те, поете.

— Тези в свинарника… Бих искал да знам кои бяха, какво искаха, кой ги е пратил. Ти уби и двамата, но нали се говори, че умеете да изтръгвате информация дори от мъртъвците.

— А за това, че некромантията е забранена с Декрет на Капитула говори ли се? Успокой се, Лютиче. Тези главорези едва ли са знаели много. Този, който избяга… Хм… Той е съвсем друго нещо.

— Риенс. Той е магьосник, нали?

— Да. Но не особено опитен.

— Обаче избяга. Видях по какъв начин. Телепортира се, нали? Нима това не показва нещо?