Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Йенефер се извърна. Лютичето видя как тя стиска зъби, как потрепва мускулът на бузите й.

— Да, случвало се е някога — каза Йенефер, а в гласа й имаше нещо неуловимо странно. — Случвало се е да съм гост там. Но никога неканен гост.

Вятърът изрева яростно, разроши растящите по руините снопове трева, зашумя в глоговите храсти и във високата коприва. Преминаващите през диска на луната облаци за миг се разпръснаха и под бледата, трепкаща светлина се разкри замък, заобиколен от ров и останки от стена; показа се купчина от черепи с изпочупени зъби и вторачени в нищото черни дупки на мястото на очните ями. Цири изпищя пронизващо и скри глава под наметалото на вещера.

Пришпорената кобила внимателно пристъпи през купчина тухли и излезе под разрушена арка. Подковите звъняха по каменните плочи и събуждаха между стените призрачно ехо, заглушавано от воя на вятъра.

— Страх ме е — прошепна тя.

— Няма от какво да се страхуваш — отвърна вещерът, като сложи ръка на рамото й. — На света трудно ще се намери по-безопасно място. Това е Каер Морхен, Седалището на вещерите. Някога тук имаше красив замък. Много отдавна.

Тя не отговори, а наведе ниско глава. Кобилата на вещера, която се казваше Плотка, изпръхтя тихо, сякаш и тя искаше да успокои момичето.

Потопиха се в тъмната бездна, в безкрайно дългия черен тунел между колоните и арките. Плотка вървеше уверено и охотно, без да обръща внимание на непрогледния мрак, бодро подрънквайки с оковите по каменните плочи…

Пред тях, в края на тунела, внезапно светна червена отвесна линия. Нарасна и се разшири, превърна се във врата, през която се изливаше светлина — трепкащ блясък на факли, закрепени за железни стойки по стените. На вратата се появи черна, размазана сред блясъка фигура.

— Кой е? — чу Цири зловещ металически глас, наподобяващ лаене на куче. — Гералт?

— Да, Ескел. Аз съм.

— Влизай.

Вещерът слезе от кобилата, свали Цири от седлото, пусна я на земята, подаде й вързопчето, в което тя веднага се вкопчи с двете си ръце, съжалявайки, че е прекалено малко, за да може да се скрие цялата зад него.

— Почакай тук с Ескел — каза Гералт. — Аз ще отведа Плотка в конюшнята.

— Ела на светло, малкия — промърмори мъжът, когото вещерът бе нарекъл Ескел. — Не стой в тъмното.

Цири вдигна глава, погледна в лицето му и едва не изпищя от ужас. Той не беше човек. Макар и да стоеше на два крака, макар и да миришеше на пот и дим, макар и да носеше нормални човешки дрехи, той не беше човек. „Нито един човек — помисли си тя — не може да има такова лице.“

— Е, какво чакаш? — повтори Ескел.

Тя не помръдна. Чуваше как звънтенето на копитата на Плотка се отдалечава в мрака. Нещо меко и писукащо претича през крака й. Тя подскочи.

— Не стой в тъмното, хлапе, че плъховете ще ти прегризат ботушите!

Цири, стиснала вързопчето в ръка, бързо пристъпи към светлината. Плъховете под краката й се разпръснаха с писъци. Ескел се наведе, взе вързопчето и свали шапчицата й.

— Проклятие! — промърмори той. — Момиче. Само това ни липсваше!

Цири го погледна уплашено. Ескел се усмихна.

Тя видя, че той все пак е човек, че има съвсем нормално човешко лице, само дето е обезобразен от полукръгъл грозен белег, започващ от крайчеца на устата и стигащ до ухото.

— След като вече си тук, добре дошла в Каер Морхен — каза той. — Как се казваш?

— Цири — отговори вместо нея Гералт, който се появи безшумно от мрака. Ескел се обърна. Рязко, бързо, без да промълвят нито дума, двамата вещери се прегърнаха силно през раменете. Само за секунда.

— Жив си, Вълко.

— Жив съм.

— Е, чудесно. — Ескел измъкна факел от една от стойките. — Вървете. Аз ще затворя външната врата, че топлото излиза.

Тръгнаха по коридора. Тук също имаше плъхове — притичваха покрай стените, писукаха в тъмните отвори на страничните проходи, бягаха от трептящия кръг светлина, хвърляна от факела. Цири ускори крачка, стараейки се да не изостава от мъжете.

— Кой зимува тук, Ескел? Освен Весемир?

— Ламберт и Коен.

Слязоха по хлъзгави стръмни стъпала. Долу се виждаха отблясъци от светлина. Цири чу гласове, усети миризмата на дим.

Залата беше огромна, обляна от светлината на огън, бушуващ в голяма камина. Насред помещението имаше огромна тежка маса. Около нея можеха да се поберат поне десет души. Но в момента седяха само трима. Трима човеци. „Трима вещери“ — поправи се мислено Цири. Виждаше само силуетите им на фона на огъня от камината.