Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Защото това изобщо не беше момче.

Изпод пепеливия, неравно и грозно подстриган бретон я гледаха огромни изумруденозелени очи, най-впечатляващото нещо в малкото личице с тясна брадичка и леко чипо носле. В очите имаше уплаха.

— Не се бой — изрече Трис неуверено.

Момичето отвори очите си още по-широко. Тя почти не се беше задъхала и не изглеждаше изпотена. Ясно беше, че не тича по Мъчилището за първи ден.

— Лошо ли се удари?

Вместо отговор момичето бързо се изправи, изсъска от болка, пренесе цялата тежест на тялото си върху левия си крак и се наведе, за да помасажира коляното си. Облечена беше с нещо, подобно на кожена туника, ушито, или по-точно закърпено, по начин, при вида на който всеки уважаващ себе си шивач би започнал да вие от отчаяние и ужас. Единственото в екипировката й, което изглеждаше донякъде ново и подходящо, бяха високите до коленете й ботуши, ремъкът за меча и самият меч. По-точно мечлето.

— Не се бой — повтори Трис, все още седяща на колене. — Чух как падна, уплаших се, защото ти така тичаше…

— Подхлъзнах се — промърмори момичето.

— Нищо ли ти няма?

— Не. А на теб?

Магьосницата се разсмя, опита се да се изправи, намръщи се от болка, изруга. Седна, внимателно изправи крака си. Отново изруга.

— Ела тук, малката, и ми помогни да се изправя.

— Не съм малка.

— Да допуснем. А каква си в такъв случай.

— Вещерка!

— Ха! Тогава ела и ми помогни да стана, вещерке.

Момичето не помръдна от мястото си. Пристъпи от крак на крак, а дланта й, облечена във вълнената ръкавичка без дупки за пръстите, си играеше с ремъка на меча. Тя гледаше Трис с подозрение.

— Не се страхувай — усмихна се магьосницата. — Не съм разбойница или някой чужд човек. Казвам се Трис Мериголд и отивам в Каер Морхен. Вещерите ме познават. Недей да ми се пулиш така. Одобрявам бдителността ти, но бъди разумна. Бих ли се добрала дотук, ако не знаех пътя? Ти срещала ли си някога човешко същество на Пътя?

Момичето преодоля съмненията си, приближи се и протегна ръка. Трис се изправи, като само в малка степен се възползва от помощта. Защото не помощта беше важното в случая. Тя искаше да разгледа момичето отблизо. И да я докосне.

В зелените очи на малката вещерка нямаше никакви признаци за мутация, докосването на малката ръчичка също не предизвикваше лекото приятно потръпване, толкова характерно за вещерите. Сивокосото дете, макар и да тичаше по Мъчилището с меч на рамо, не беше подложено на Изпитанието с Треви и Трансформацията. Трис беше сигурна в това.

— Покажи ми коляното си, малката.

— Не съм малка!

— Извинявай. Сигурно си имаш някакво име?

— Имам. Аз съм… Цири.

— Приятно ми е. Ела по-близо, Цири.

— Нищо ми няма.

— Искам да видя как изглежда това „нищо“. Да, точно както и очаквах. „Нищото“ страшно ми прилича на скъсани дрехи и съдрана до кръв кожа. Стой спокойно и не се бой.

— Не се боя… Ааа!

Магьосницата се изкикоти и потърка в бедрото си своята схваната от заклинанието длан. Момичето се наведе и погледна коляното си.

— О! — възкликна тя. — Вече не ме боли! И нямам рана… Това магия ли е?

— Позна.

— Значи ти си вълшебница?

— Пак позна. Макар че предпочитам да ме наричат магьосница. За да не сбъркаш, можеш да използваш името ми. Трис. Просто Трис. Да вървим, Цири. Долу чака конят ми, да отидем заедно в Каер Морхен.

— Трябва да тичам — поклати глава Цири. — Не бива да спирам да бягам, защото тогава в мускулите се образува мляко. Гералт казва…

— Гералт в крепостта ли е?

Цири се нацупи, стисна устни, погледна магьосницата изпод пепеливия си бретон. Трис отново се разсмя.

— Добре — каза тя. — Няма да те питам. Тайната си е тайна, правилно постъпваш, че не я издаваш пред някого, когото не познаваш добре. Да вървим. Ще видим на място кой е в замъка и кого го няма. А за мускулите не се безпокой — знам как да се справя с млечната киселина. А, ето го и конят ми. Нека да ти помогна…

Тя протегна ръка, но Цири не се нуждаеше от помощ. Скочи на седлото умело, с лекота, почти без да се отблъсква от земята. Конят потрепна изумено, пристъпи на място, но момичето бързо хвана юздата и го успокои.

— Както виждам, се справяш с конете.

— С всичко се справям.

— Седни по-напред в седлото. — Трис пъхна крак в стремето, улови го за гривата. — Направи ми малко място. И гледай да не ми извадиш очите с този меч.

Тя подкара коня и той тръгна бавно по коритото на ручея. Пресякоха поредното дере и се озоваха на кръгло възвишение. Оттам вече се виждаха прилепените към каменния пейзаж руини на Каер Морхен — частично разрушеният трапец на защитната крепостна стена, остатъците от барбикана 4 4 Барбикан — укрепена порта, изнесена извън крепостните стени и съединена с тях. — Б.пр. и портите, закръгленият и тъп отгоре стълб на донжона 5 5 Донжон — главна кула на крепост, замък или манастир, служеща за последна защитна позиция. — Б.пр. .