Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Магьосницата погледна към небето. Усилващият се вятър и студ тук, в планините, можеха да предвещават виелица, а перспективата да прекара поредна нощ в пещера или в скална цепнатина не я привличаше особено. Е, ако се наложеше, можеше да продължи пътя си дори сред виелицата, можеше да намира пътя чрез телепатия, можеше да се защити от студа чрез магия. Можеше, ако се наложи. Но предпочиташе да не се налага.

За щастие Каер Морхен вече беше близо. Трис накара коня да излезе на плосък насип — огромна каменна призма, измита от ледовете и водния поток — и навлезе в тесен проход между скалните блокове. Стените на каньона се издигаха отвесно и като че ли се събираха високо горе, разделени само от тънка ивица небе. Стана по-топло, защото виещият над скалите вятър не я достигаше, не биеше в нея и не я хапеше.

Проходът се разшири, прерасна в клисура, а после в долина — огромна, кръгла и изпълнена с дървета котловина, ширнала се между зъбестите скали. Магьосницата пренебрегна полегатите, лесно достъпни покрайнини на котловината, а се спусна направо в гората, в гъсталака. Сухите клони запукаха под копитата. Конят, принуден да престъпва през повалените дънери, започна да пръхти, да подскача, да тропа с крак. Трис опъна повода, дръпна скопеца за косматото ухо и изруга грозно, припомняйки му злорадо за физическия му недостатък. Конят като че ли наистина се засрами и тръгна по-плавно и по-бодро, като избираше сам пътя си сред гъсталака.

Скоро излязоха под открито небе, тръгнаха по коритото на ручейче, което едва-едва се процеждаше по дъното. Магьосницата се огледа внимателно и намери онова, което търсеше. Над дерето, облегнат на огромни камъни, лежеше огромен дънер — тъмен, гол, обрасъл със зелен мъх. Трис се приближи, за да се увери, че това наистина е Пътят, а не някое случайно повалено от вятъра дърво. Откри почти незабележима тясна пътека, скриваща се в гората. Не можеше да бърка — това със сигурност беше Пътят, обикалящата около замъка Каер Морхен пътека, изпълнена с препятствия, с помощта на които вещерите някога са тренирали скоростта си на тичане и контрола върху дишането си. Пътеката се казваше Пътят, но Трис знаеше, че младите вещери са я наричали помежду си „Мъчилището“.

Тя се прилепи към гривата на коня и бавно премина под дънера. Веднага чу хрущенето на камъчета и бързите, леки стъпки на бягащ човек.

Тя се обърна в седлото, дръпна юздите. Изчака вещерът да излезе на дънера.

Вещерът излезе на дънера и се понесе по него като стрела, без да забавя ход, без дори да балансира с ръце, леко, ловко, умело, с невероятна грация. Само се мярна и веднага изчезна сред дърветата, без да докосне нито един клон. Трис въздъхна шумно и недоверчиво поклати глава.

Защото вещерът, ако се съди по ръста и телосложението му, беше на около дванайсет години.

Чародейката пришпори коня, отпусна юздите и се понесе в тръс нагоре по течението. Знаеше, че Пътят пресича дерето още веднъж, на мястото, наричано Гърлото. Искаше да погледне пак малкия вещер. Защото знаеше, че в Каер Морхен не обучават деца от близо четвърт век.

Не бързаше особено. Мъчилището се виеше и описваше сложни фигури между боровете, на вещерчето му беше необходимо значително повече време, за да я преодолее, отколкото на нея, която минаваше напряко. Но не можеше и да се бави много. След Гърлото Пътят свърваше към гората, водеше право към крепостта. Ако не изненадаше момчето при пропастта, изобщо можеше да не го види.

Трис беше идвала вече няколко пъти в Каер Морхен и беше наясно, че там може да види само онова, което вещерите решат да й покажат. А те биха й показали само нищожна част от нещата, които могат да се видят в Каер Морхен.

След няколко минути езда по каменистото корито на потока тя видя Гърлото — пропаст над дерето, образувана от високи скали, обрасли с мъх и дребни, изродени дръвчета. Тя отпусна юздите. Конят изпръхтя и наведе глава към водата, струяща между камъчетата.

Не чака дълго. Силуетът на вещера се мярна на скалата, момчето скочи, без да забавя скоростта си. Магьосницата чу мекия плясък от приземяването, а миг след това грохота от свличащи се камъни, глух звук от падане и тих вик. По-скоро писък.

Без да мисли, Трис скочи от седлото, хвърли шубата от рамене си и се закатери по склона, хващайки се за корените и клоните на дърветата. Стремително се изкачи на скалата, но се подхлъзна и падна на колене до проснатото върху камъните тяло. При вида й юношата скочи като пружина, мълниеносно отстъпи назад и се хвана за меча, препасан през рамото му, но се спъна и падна сред хвойновите храсти и борчетата. Магьосницата не ставаше, а продължаваше да стои на колене и гледаше момчето, отворила уста от смайване.