Но това дете преди мъничко съвсем не беше обикновено дете.
Трис нямаше време да размишлява за странното събитие. Чу скърцането на обковани с желязо врати, долитащо от тъмната дупка на коридора, зееща зад порутения портал. Смъкна от раменете си кожената пелерина, свали шапката от лисича кожа, с бързо движение на главата разпусна косите си — нейната гордост и опознавателен знак, дългите й, проблясващи в златисто, меки светлокестеняви къдрици.
Цири въздъхна смаяно. Трис се усмихна, наслаждавайки се на ефекта. Красивите дълги и разпуснати коси бяха рядкост, признак на положение и статус, знак на свободна жена, която сама си е господарка. Знак на необикновена жена, защото обикновените девойки носеха плитки, а обикновените омъжени жени покриваха косите си с шапчици или забрадки. Дамите със знатен произход, включително и кралиците, къдреха и фризираха косите си. Жените войни се подстригваха късо. Само друидките и магьосниците — и проститутките — носеха естествените си гриви, за да подчертаят своята независимост и свобода.
Вещерите се появиха както винаги неочаквано, както винаги — безшумно, както винаги — неясно откъде. Застанаха пред нея — високи, стройни, със скръстени на гърдите ръце, с тежест на тялото, прехвърлена върху левия крак, в поза, от която — тя знаеше — може да се атакува за част от секундата. Цири застана до тях в същата поза. С карикатурното си облекло изглеждаше страшно забавно.
— Добре дошла в Каер Морхен, Трис.
— Здравей, Гералт.
Той се беше променил. Сякаш беше остарял. Трис знаеше, че това е биологически невъзможно — вещерите остаряваха, разбира се, но твърде бавно, за да могат обикновен смъртен или толкова млада магьосница като нея да забележат промените. Но беше достатъчен един поглед, за да се разбере, че мутацията може да забавя физическото стареене, но не и психическото. Изсеченото с бръчки лице на Гералт беше най-доброто доказателство за това. С много тягостно чувство Трис откъсна поглед от очите на вещера. Очи, които явно бяха видели прекалено много. Освен това тя не видя в тези очи нищо от това, което се надяваше да види.
— Здравей — повтори той. — Радваме се, че си решила да се отбиеш.
До Гералт стоеше Ескел, приличащ си с Вълка, сякаш му е брат, ако не се броят цветът на косите му и дългият белег, обезобразил лицето му. И най-младият от вещерите в Каер Морхен, Ламберт, както винаги — с неприятна, подигравателна усмивка на лицето. Весемир го нямаше.
— Добре дошла и заповядай вътре — каза Ескел. — Студено е и вятърът направо пронизва. Цири, а ти къде? Поканата не се отнася за теб. Слънцето още е високо, макар и да не се вижда. Може да потренираш още.
— Така ли? — тръсна коси магьосницата. — Явно учтивостта е изгубила своята стойност във Вещерското седалище. Цири ме посрещна първа, доведе ме до крепостта. Редно е да ме съпровожда…
— Тя се обучава тук, Мериголд — изкриви лице Ламберт в пародия на усмивка. Той винаги я наричаше „Мериголд“, без титла, без малко име. Трис не обичаше това. — Ученичка е, а не майордом. Посрещането на гостите, дори и да са толкова приятни като теб, не влиза в задълженията й. Да вървим, Цири.
Трис леко сви рамене, правейки се, че не вижда обезпокоените погледи на Гералт и Ескел. Премълча си. Не искаше да ги смущава още повече. И най-вече не искаше да забележат колко я интересува и впечатлява това момиче.
— Ще отведа коня ти — предложи Гералт, посягайки към юздите. Трис крадешком премести ръката си и дланите им се срещнаха. Погледите също.
— Ще дойда с теб — каза тя нехайно. — В дисагите имам няколко дреболии, които ще ми трябват.
— Неотдавна ми осигури не особено приятно преживяване — промърмори той веднага след като влязоха в конюшнята. — Видях със собствените си очи внушителния ти надгробен камък. Обелиска, увековечаващ геройската ти смърт в битката за Соден. Едва наскоро до мен достигнаха слухове, че това е грешка. Не разбирам как са могли да те сбъркат с някого, Трис.
— Дълга история — отговори тя. — При първа възможност ще ти я разкажа. Моля те да ми простиш за неприятното преживяване.
— Няма за какво да ти прощавам. В последно време имам малко поводи за радост, а радостта, която изпитах при вестта, че си жива, трудно може да се сравни с някаква друга. Навярно само с тази, която изпитвам в този момент, когато те гледам.
Трис се почувства, сякаш нещо в нея се къса. Страхът от срещата с белокосия вещер през целия път се беше борил в нея с надеждата да го види. А после — видът на това измъчено, изтощено лице, тези всевиждащи, болни очи, студени и преценяващи, неестествено спокойни, но изпълнени с такава емоция…
Читать дальше