— Здравей, Вълко. Чакахме те.
— Здравей, Весемире. Здравейте, момчета. Хубаво е, че отново съм вкъщи.
— Кого си ни довел?
Гералт помълча известно време, после сложи ръка на рамото на Цири и лекичко я побутна напред. Тя пристъпваше непохватно, неуверено, присвита и прегърбена, навела глава.
„Страх ме е — помисли си момичето. — Много ме е страх. Когато Гералт ме намери и ме взе със себе си, мислех, че страхът никога няма да се върне, че вече е минало… И ето че, вместо да се окажа вкъщи, съм в този страшен, мрачен, порутен замък, изпълнен с плъхове и кошмарно ехо… Отново стоя пред червената огнена стена. Виждам ужасяващите черни фигури, виждам вторачените в мен зли, неестествено блестящи очи.“
— Кое е това дете, Вълко? Кое е това момиче?
— Тя е моето… — Гералт се сепна. Тя усети върху раменете си неговите силни, твърди длани. И изведнъж страхът изчезна. Безследно. Червеният бушуващ огън излъчваше топлина. Само топлина. Черните силуети бяха силуети на приятели. Покровители. Блестящите очи изразяваха любопитство. Загриженост. И безпокойство…
Дланите на Гералт стиснаха раменете й.
— Тя е нашето предопределение.
Наистина, няма по-отвратително нещо от тези чудовища, омразни на природата, наречени вещери, защото са плодове на гнусно магьосничество и сатанизъм. Това са мерзавци без достойнство, съвест и скрупули, истински адски изчадия, способни само да убиват. Няма място за такива като тях сред порядъчните хора.
А онзи Каер Морхен, където тези злодеи се гнездят, където вършат отвратителните си дела, трябва да бъде изтрит от лицето на земята, а следите от него — да се посипят със сол и селитра.
Аноним, „Монструм, или описание на вещер“
Нетолерантността и суеверието винаги са били характерни за глупаците сред простолюдието и никога няма да бъдат изкоренени — те са вечни като самата глупост. Там, където днес се извисяват планини, някога е имало морета, там, където днес се вълнуват морета, някой ден ще има пустини. А глупостта ще си остане глупост.
Никодемус де Бот, „Размисли за живота, щастието и благополучието“
Трис Мериголд духна замръзналите си ръце, раздвижи пръсти и промърмори магическата формула. Конят й, сиво-кафяв скопец, моментално реагира на заклинанието, изпръхтя, обърна глава назад и погледна магьосницата със сълзящо от студа и вятъра око.
— Имаш два изхода, старче — каза Трис, докато си слагаше ръкавиците. — Или ще свикнеш с магиите, или ще те продам на селяните да те впрегнат в някой плуг.
Конят подви уши, издиша пара от ноздрите си и послушно тръгна надолу по гористия склон. Магьосницата се наведе върху седлото, избягвайки ударите на покритите със скреж клони.
Заклинанието подейства бързо, тя престана да усеща убожданията на мраза в лактите и във врата, изчезна неприятното усещане за студ, каращо я да се прегърбва и да сгушва глава между раменете си. Магията, която я беше затоплила, потисна и глада, който от няколко часа стържеше стомаха й. Трис се развесели, настани се по-удобно в седлото и се зае да оглежда околността по-съсредоточено от преди.
Откакто свърна от главния път, се ориентираше по сиво-бялата стена на планините, чиито заснежени върхове проблясваха златисто в редките моменти, когато слънцето се показваше измежду облаците — най-често сутрин и точно преди залез. Сега, когато планинската верига вече беше по-близо, се налагаше да бъде по-внимателна. Околностите на Каер Морхен се славеха със своята дивост и непроходимост, а щърбината в гранитната стена, по която трябваше да се ръководи, не беше лесна за намиране за непривикнало с нея око. Достатъчно беше човек да свърне в някоя от многобройните клисури или дерета, за да я изгуби от поглед. Дори Трис, която познаваше местността, познаваше пътя и знаеше къде да търси седловината, не можеше да си позволи да се разконцентрира дори за миг.
Гората свърши. Пред магьосницата се разкри широка, осеяна с камъчета долина, чиято противоположна страна стигаше до стръмните склонове. През средата на долината минаваше Гвенлех, Реката на Белите камъни, която се пенеше сред скалите и донесените от течението дънери. Тук, в планинската си част, Гвенлех беше само плитък, макар и широк ручей, и можеше да бъде прекосен без проблеми. По-надолу, в Каедвен, в средното си течение, реката се превръщаше в непреодолимо препятствие — пропадаше с рев в дълбоки пропасти.
Когато стъпи във водата, конят ускори крачка, явно желаейки да стигне колкото се може по-бързо до другия бряг. Трис леко дръпна юздите — ручеят беше малък, не стигаше дори до свивката на краката на коня, но камъните на дъното бяха хлъзгави, а течението беше бързо и бурно. Водата се разбиваше в краката на коня и се пенеше около тях.
Читать дальше