Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Овалът помръкна, но преди да угасне напълно, жената успя да стигне до него и да извика нещо неразбираемо, протягайки ръка. Нещо запращя и забуча, гаснещият овал за миг бе обхванат от фучащ огън. От някъде далеч, много далеч до Лютичето долетя неясен звук, много подобен на вик от болка. Овалът угасна напълно, в свинарника отново се възцари мрак. Поетът усети, че силата, сковала устата му, изчезва.

— Помощ! — извика той. — Помогнете ми!

— Стига си крещял, Лютиче — каза жената, клекна до него и разряза въжетата с кинжала на Риенс.

— Йенефер? Ти ли си това?

— Нали не искаш да кажеш, че си забравил как изглеждам? А и гласа ми, предполагам, не си го забравил с музикалния си слух. Можеш ли да станеш? Нали не са ти счупили някоя кост?

Лютичето се изправи с усилие, изстена, разтри вдървените си ръце.

— Те как са? — посочи той проснатите на пода тела.

— Ще проверим. — Магьосницата затвори с щракане кинжала. — Единият трябва да е жив. Имам към него няколко въпроса.

— Ето този май е жив. — Лютичето застана над Смрадливеца.

— Не мисля — отвърна равнодушно Йенефер. — Прерязах му трахеята и сънната артерия. Може в него още да тлее нещо, но няма да е за дълго.

Лютичето потрепери.

— Прерязала си му гърлото?

— Ако поради вродената ми предпазливост не бях пратила първо фантом, сега аз щях да лежа тук. Да видим втория… По дяволите! Виж какъв мъжага, а не е издържал. Жалко, жалко…

— И той ли е мъртъв?

— Не е издържал шока. Хм… Малко съм го препекла… Виж, даже зъбите са се овъглили… Какво ти е, Лютиче? Ще повръщаш ли?

— Да — избоботи поетът, наведе се и опря чело на стената на свинарника.

— Това ли е всичко? — Магьосницата остави чашата и посегна към пилето на шиш. — Никъде не послъга? Нищо не пропусна?

— Нищо. Освен благодарността. Благодаря ти, Йенефер.

Тя го погледна в очите, леко кимна, черните блестящи къдрици се развълнуваха, посипаха се като водопад върху раменете й. Тя свали печеното пиле в дървена чиния и започна да го разкъсва ловко. Използваше нож и вилица.

Лютичето познаваше само още един човек, който можеше да яде толкова умело кокошка с нож и вилица. Сега разбра от кого се е научил на това Гералт. „Е — помисли си, — нищо чудно, нали живя една година с нея в къщата й във Венгерберг и преди да избяга, сигурно е научил много чудесии.“ Лютичето свали от шиша второто пиле, без да му мисли, откъсна кълката и започна да я гризе, хванал я демонстративно с двете си ръце.

— Как узна? — попита той. — Как успя да ми се притечеш навреме на помощ?

— Бях под Блеобхерис по време на твоето представление.

— Не те видях.

— Не исках да ме виждат. После дойдох подир теб до градчето. Чаках тук, в кръчмата — не беше уместно да ходя там, където отиде ти, в тази светиня на съмнителната наслада и сигурния трипер. Но най-накрая изгубих търпение. Обикалях из двора, когато ми се причуха гласове, долитащи от свинарника. Заслушах се и се оказа, че това изобщо не е някой содомит, както ми се беше сторило в началото, а си ти. Хей, стопанино! Още вино, бъди така добър!

— Ей сега, благородна госпожо! Вече тичам!

— От това, същото като преди, моля, само че този път без вода. Водата я обичам само в банята, противно ми е, когато е във виното.

— Тичам, тичам!

Йенефер отмести чинията. Върху пилето, както забеляза Лютичето, беше останало месо, достатъчно, за да закусят кръчмарят и семейството му. Ножът и вилицата несъмнено бяха елегантни и изящни, но недостатъчно ефикасни.

— Благодаря ти, че ме спаси — повтори той. — Този проклетник Риенс нямаше да ме остави жив. Щеше да изкопчи всичко от мен и да ме заколи като овен.

— И аз така мисля. — Тя наля вино и на двамата и вдигна чашата си. — Да пием за спасеното ти здраве, Лютиче.

— За твоето, Йенефер — отвърна той. — За здравето, за което от днес нататък ще се моля при всеки удобен случай. Аз съм твой длъжник, прекрасна госпожице, ще изплатя този дълг с песните си. В тях ще опровергая мита, че магьосниците са нечувствителни към чуждите страдания, че не бързат да се притекат на помощ на непознатите, клетите, нещастни смъртни.

— Е — усмихна се тя, примижавайки леко с красивите си теменужени очи, — митът си има своето основание, не е възникнал без причина. Но ти не си непознат, Лютиче. Та нали аз те познавам и те обичам.

— Наистина ли? — Поетът също се усмихна. — Досега много умело успяваше да го скриеш. Даже съм чувал, че не можеш да ме понасяш.

— Някога беше така. — Магьосницата стана сериозна. — Но после си промених мнението. Започнах да изпитвам благодарност към теб.