Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Разбирам, разбирам — каза бързо Риенс. — Но като че ли примерът не е подходящ. Та нали мен не ме интересуват нечии грехове или грешки? Вие няма да наклеветите никого, като отговорите на въпросите ми. Нужна ми е само една дребна информация: какво се е случило в действителност с Цирила, принцесата на Цинтра? Мнозина твърдят, че Цирила е загинала по време на превземането на града и даже че са свидетели на това събитие. Но според вашата балада излиза, че детето е оцеляло. Наистина ме интересува — това плод на вашето въображение ли е, или действителен факт? Истина или лъжа?

— Вашият интерес страшно ме радва — усмихна се широко Лютичето. — Може да ми се смеете, господин… кой там бяхте, но именно това целях, когато измислях баладата. Исках да развълнувам слушателите и да възбудя любопитството им.

— Истина или лъжа? — повтори студено Риенс.

— Ако разкрия това, ще унищожа целия ефект от работата си. Извинявайте, приятелю. Вие използвахте цялото време, което можех да ви отделя. Че там двете ми вдъхновения чакат, в неведение коя от тях ще избера.

Риенс мълча дълго и явно изобщо не възнамеряваше да си тръгва. Гледаше поета с неприязнен, влажен поглед, а Лютичето усещаше нарастващо безпокойство. Отдолу, от общата зала, се чуваше весела глъчка, от време на време се открояваше женски смях. Лютичето извърна глава, сякаш за да демонстрира презрително превъзходство, но в действителност просто преценяваше разстоянието до ъгъла на стаята и до гоблена, на който беше изобразена нимфа, поливаща гърдите си с вода от кана.

— Лютиче — обади се най-накрая Риенс, пъхайки ръка в джоба на светлокафявия кафтан, — отговори на въпроса ми, много те моля. Трябва да знам отговора. Това е страшно важно за мен. И повярвай ми, и за теб също, защото, ако ми отговориш доброволно, то…

— То какво?

Тънките устни на Риенс се свиха в отвратителна гримаса.

— Няма да ми се наложи да те принудя насила да говориш.

— Слушай, мерзавецо! — Лютичето се изправи и лицето му придоби застрашително изражение. — Не понасям грубости и насилие. Но сега ще позвъня на Мадам Лантиери, а тя ще повика някой си Грузил, който тук изпълнява почетните и отговорни задължения на бияч. Той е истински артист в своята професия. Така ще ти срита задника, че ще прелетиш над покривите на това градче; ще прелетиш толкова красиво, че малобройните по това време минувачи ще те вземат за Пегас.

Риенс направи късо движение и нещо в дланта му проблесна.

— Сигурен ли си, че ще успееш да й звъннеш? — попита той.

Лютичето нямаше намерение да проверява дали ще успее. Не смяташе и да чака. Веднага щом кинжалът се озова в дланта на Риенс, той моментално скочи към ъгъла на стаята, мушна се зад гоблена с нимфата, отвори с ритник тайната врата и стремително се понесе надолу по витата стълба, плъзгайки се ловко по полираните перила. Риенс се хвърли след него, но поетът знаеше какво да прави — познаваше тайния изход като собствените си джобове, беше го използвал неведнъж, за да избяга от кредиторите си, от ревниви мъже и от желаещи да се разправят с него конкуренти, на които е откраднал някоя рима или мелодия. Знаеше, че на третия завой има въртяща се врата, след която има стълбище, водещо до избата. Беше сигурен, че преследвачът му, както и мнозина преди него, няма да успее да се спре, ще продължи нататък, ще стъпи върху капака на помийния люк и ще падне в свинарника. Беше сигурен, че пребилият се, омазан в лайна и газен от прасетата преследвач ще се откаже от гонитбата.

Лютичето грешеше — както ставаше винаги, когато беше сигурен в нещо. Зад гърба му изведнъж проблесна нещо синкаво и поетът усети, че крайниците му изтръпват и се вцепеняват. Не можа да се спре при въртящата се врата, краката вече не му се подчиняваха. Изкрещя и падна надолу по стълбите, като се удари в стената на коридорчето. Капакът на помийния люк се отвори под него със сух трясък и трубадурът полетя надолу, сред тъмнина и смрад. Преди да се удари в твърдия под и да изгуби съзнание, той си спомни как Мадам Лантиери му спомена, че свинарникът се ремонтира.

Дойде на себе си от болката в извитите и здраво завързани за лакътните стави ръце. Искаше да извика, но не можеше — имаше чувството, че устата му е пълна с глина. Стоеше на колене върху глинения под на свинарника, а скърцащото въже теглеше ръцете му нагоре. Опита се да се изправи, за да облекчи болката в ръцете, но краката му също бяха завързани. Давейки се и задъхвайки се, все пак успя да се изправи, в което му помогна и теглещото го безмилостно нагоре въже.