Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Не само това! — изрече звънко, но много студено Радклиф. — Не само това, господин Скагс.

Джуджето се изкашля гръмко, смръкна, пристъпи на място, после леко се поклони на магьосника и каза:

— Никой не намалява заслугите на събратята ви. Позор за този, който не признава геройството на магьосниците от Соденския хълм, защото те устояха, проливайки кръвта си за общото дело, и по този начин изиграха решаваща роля за победата. Лютичето не е забравил за тях в своята балада, ние също няма да забравим. Но забележете, че тези магьосници, които се обединиха и стояха рамо до рамо на Хълма, признаха водачеството на Вилгефорц от Рогевеен, както и ние, войните от Четирите кралства, признахме командването на Визимир Редански. Жалко само, че съгласието ни и солидарността ни продължиха едва до края на войната. Защото после, когато дойде мирът, отново се разделихме. Визимир и Фолтест се задушават взаимно с такси и мита, Демавенд от Аедирн се е хванал за гушата с Хенселт заради Селерна Мархия, а Лига от Хенфорс и Тисениджи от Ковир това изобщо не ги интересува. А дочувам, че и сред магьосниците го няма предишното съгласие. Сред вас няма сплотеност, дисциплинираност, единство. А в Нилфгард има!

— Нилфгард се управлява от император Емхир вар Емрейс, тиранин и самодържец, принуждаващ всички към покорство чрез камшик, бесило и брадва! — извика комесът Вилиберт. — Какво ни предлагате, господин джудже? В какво да се сплотим? В подобна тирания? И кой ще бъде крал, кое кралство според вас трябва да подчини останалите? В чии ръце бихте искали да видите скиптъра и бича?

— А мен какво ме интересува? — сви рамене Скагс. — Това си е ваша, човешка работа. Впрочем, когото и да изберете за крал, със сигурност няма да е джудже.

— Нито елф, нито дори полуелф — добави високият представител на Стария народ, който продължаваше да прегръща красавицата с шапката. — Дори и четвъртелфите ги смятате за нещо по-низше…

— Там ви е болката — засмя се Вилиберт. — Същия рог надувате като Нилфгард, защото Нилфгард също крещи за равенство, обещава ви да се върне стария ред, след като ни победи и ни прогони от тази земя. За такова единство, за такова равенство ли мечтаете, за това ли говорите, това ли проповядвате? Защото Нилфгард ще ви плати със злато! И нищо чудно, че толкова се обичате с тях, та нали те са елфическа раса, тези ваши нилфгардци…

— Глупости — отвърна студено елфът. — Дърдорите глупости, господин рицар. Явно расизмът ви заслепява. Нилфгардците са хора — също като вас.

— Безочлива лъжа! Те са потомци на Черните Сийдхе, всеки го знае! В жилите им тече елфическа кръв. Кръвта на елфите!

— А във вашите жили каква кръв тече? — усмихна се подигравателно елфът. — Смесваме кръвта си от поколения, от векове, ние и вие, и много добре ни се удава, не знам дали за щастие или за нещастие. Започнахте да осъждате смесените връзки едва от четвърт век, впрочем с жалък успех. Покажете ми сега някой човек без примесите на Seidhe Ichaer, кръвта на Стария народ.

Вилиберт забележимо почервеня. Вера Льовенхаупт също се зачерви. Магьосникът Радклиф наведе глава и се изкашля. И което беше много интересно, красивата елфка с хермелиновата шапчица също се изчерви.

— Всички сме деца на Майката Земя — разнесе се в тишината гласът на сивокосия друид. — Деца сме на Майката Природа. И макар че не я уважаваме, макар че понякога й причиняваме огорчения и болка, макар че й разбиваме сърцето, тя ни обича, обича всички нас. Помнете това вие, събралите се на Мястото на дружбата. И нека да не се препираме за това кой от нас е бил тук пръв, защото пръв на брега е бил изхвърлен Желъда, а от Желъда е израснал Великият Блеобхерис, най-старият дъб. Когато стоим под клоните на Блеобхерис, сред вековните му корени, не бива да забравяме за нашите собствени, братски корени, за земята, от която тези корени израстват. Да помним думите на песента на поета Лютичето…

— Точно така! — извика Вера Льовенхаупт. — А къде е той?

— Омете се — констатира Шелдън Скагс, гледайки към празното място под дъба. — Взе парите и офейка, без да се сбогува. Наистина като елф!

— Като джудже! — пропищя Железните изделия.

— Като човек — поправи го високият елф, а красавицата с шапката облегна глава на рамото му.

— Хей, свирецо — каза Мадам Лантиери, като влезе в стаята, без да чука и разпространи около себе си миризмата на зюмбюл, пот, бира и бекон. — Имаш гост. Хайде излизайте, почтени госпожици.