Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Цирила, наричана Цири, беше точно дъщерята на потъналата Павета — възрази червенокосият. — Внучката на Каланте. И не беше княгиня, а принцеса на Цинтра. Точно тя беше онова предопределено за вещера Дете на изненадата — кралицата обещала да му я даде още преди тя да се роди, както се твърди в песента на маестро Лютичето. Но вещерът не е могъл да я намери и да я вземе — ето тук господин поетът се размина с истината.

— Размина, и още как — намеси се в разговора жилест юноша, който, ако се съди по облеклото му, можеше да е калфа, готвещ се да вземе изпит за майстор. — Вещерът се е разминал с предопределението си. Цирила е загинала при обсадата на Цинтра. Преди да се хвърли от кулата, кралица Каланте собственоръчно убила принцесата, за да не попадне тя жива в ръцете на нилфгардците.

— Не е станало така, изобщо не е станало така — възрази червенокосият. — Принцесата са я убили по време на клането, когато се опитвала да избяга от града.

— Така или иначе — извикаха Железните изделия, — вещерът не е намерил своята Цирила! Поетът излъга!

— Но излъга красиво — каза елфката с шапчицата, притискайки се до високия елф.

— Става въпрос не за поезия, а за факти! — възкликна калфата. — Аз твърдя, че принцесата е загинала от ръката на баба си. Всеки, който е бил в Цинтра, може да потвърди това!

— А аз твърдя, че е убита на улиците на града, по време на бягството й — заяви червенокосият. — Знам това, макар и да не съм от Цинтра. Бях в отряд от Скелиге, който помагаше на Цинтра по време на войната. Кралят на Цинтра, Ейст Туирсеах, както всички знаят, е родом от островите Скелиге, а отрядът се водеше от чичо му. Бих се заедно с отряда в Марнадал и в Цинтра, а после, след поражението, и при Соден…

— Още един ветеран — изръмжа Шелдън Скагс към събралите се около него джуджета. — Само герои и воини. Хей, хора, сред вас има ли поне един, който да не е воювал в Марнадал или при Соден?

— Шегата ти не е уместна, Скагс — изрече с упрек високия елф, прегръщайки красавицата с шапчицата по такъв начин, че разсея всички надежди на останалите ухажори. — Нали не си въобразяваш, че само ти си се бил при Соден? Аз например също съм участвал в тази битка.

— Интересно, на чия страна? — прошепна комесът Вилиберт на Радклиф, достатъчно високо, за да го чуят останалите. Елфът не обърна внимание на думите му.

— Както всички знаят — продължи той, без дори да погледне към комеса и магьосника, — във втората битка на полето при Соден участваха повече от сто хиляди души и поне трийсет хиляди бяха убити или осакатени. И трябва да благодарим на господин Лютичето, че в една от своите балади увековечи тази прочута, но и ужасна битка. И в думите, и в мелодията на тази песен чух не възхвала, а предупреждение. Повтарям — похвала и безсмъртна слава на господин поета за баладата, която може да ни позволи да избегнем в бъдеще трагедията, каквато беше тази жестока и ненужна война.

— Наистина — каза комесът Вилиберт, гледайки предизвикателно към елфа. — Интересни неща сте намерили в баладата, милостиви господине. Ненужна война, казвате? Искате да избегнем подобни трагедии в бъдеще? Трябва ли да разбираме, че ако Нилфгард ни удари отново, бихте ни посъветвали да капитулираме? Да приемем спокойно нилфгардското иго?

— Животът е безценен дар и трябва да се съхранява — изрече студено елфът. — Нищо не може да оправдае клането и кръвопролитията, каквито бяха двете битки за Соден — и загубената, и спечелената. И двете ви струваха на вас, хората, хиляди животи. Изгубихте невъобразимия си потенциал…

— Елфически дрънканици! — избухна Шелдън Скагс. — Глупости на търкалета! Това беше цената, която трябваше да се плати, за да живеят останалите мирно и достойно, вместо да позволят да бъдат оковани във вериги от Нилфгард, да бъдат ослепени, да бъдат пратени в мини за сяра и в солни рудници. Тези, които паднаха със смъртта на герои и благодарение на Лютичето вечно ще живеят в нашата памет, ни научиха как да защитаваме собствените си домове. Пейте баладите си, Лютиче, пейте ги за всички! Няма да е напразно, ще си вземем поука, ще видите! Защото, ако не днес, то утре Нилфгард ще се нахвърли върху нас отново, помнете ми думите! Сега си лижат раните и отдъхват, но наближава денят, в който отново ще видим черните им наметала и перата на шлемовете им!

— Какво искат от нас? — извика Вера Льовенхаупт. — Защо са се захванали с нас? Защо не ни оставят на мира, не ни дадат да живеем и работим? Какво искат тези нилфгардци?