Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Безпогрешно усетил подходящия момент, трубадурът намигна на ученика си. Момчето остави лютнята и вдигна от земята кутийката, служеща за събиране на по-измерим израз на признание от страна на слушателите. Поколеба се, обходи с поглед тълпата, после остави кутийката и вдигна оставеното отстрани доста солидно на големина ведро. Маестро Лютичето с благосклонна усмивка одобри съобразителността на юношата.

— Маестро! — възкликна снажна жена, седнала на натоварена с изделия от ракитени пръчки каруца с надпис: „Вера Льовенхаупт и синове“. Синовете й не се виждаха никъде, вероятно бяха заети с пилеене на натрупаното от майка им състояние. — Маестро Лютиче, нали така? Оставяте ни в неведение? Нали това не е краят на баладата ви? Изпейте ни какво е станало по-нататък!

— Песните и баладите — поклони се Лютичето — никога не свършват, госпожо, защото поезията е вечна и безсмъртна, не знае нито начало, нито край…

— Но какво се е случило по-нататък? — не се предаваше търговката, като щедро и звънко посипваше монети във ведрото, поднесено й от ученика. — Кажете ни поне това, ако не ви се пее повече. Във вашите песни не се споменават никакви имена, но всички знаем, че възпятият от вас вещер е не друг, а знаменитият Гералт от Ривия, а магьосницата, в която той се влюбил безумно, е прочутата Йенефер. Що се отнася до Детето на изненадата, обещано и предопределено за вещера, то тя е Цирила, клетата принцеса от разрушената от нашествениците Цинтра. Не е ли така?

Лютичето се усмихваше надменно и загадъчно.

— Пея за универсални проблеми, щедра благодетелко — заяви той. — За емоции, които могат да засегнат всеки. Не за конкретни личности.

— Да бе! — извика някой от тълпата. — Всеки знае, че песните са за вещера Гералт.

— Да, да! — запискаха в хор дъщерите на комес Вилиберт, размахвайки мокрите от сълзи шалчета. — Попейте ни още, маестро Лютиче! Какво е станало по-нататък? Намерили ли са се най-накрая вещерът и магьосницата Йенефер? И обичали ли са се? Били ли са щастливи? Искаме да знаем! Маестро, маестро!

— Ей, там! — извика гърлено главатарят на групата джуджета, тръскайки могъщата си, стигаща до кръста му червеникава брада. — Глупости са това — принцеси, магьосници, предопределение, любов и подобни празни приказки. Всичко това, с извинение към господин поета, са измишльотини, тоест поетична измислица, за да се хареса на публиката и да я трогне. Но военните дела, клането и грабежите в Цинтра и битките при Марнадал и Соден — тези неща прекрасно ги изпяхте, Лютиче! Да, не ми се свиди да дам някоя сребърна монета за такава песен, радваща сърцето на войника! И си личеше, че не лъжете ни най-малко, това го казвам аз, Шелдън Скагс, а аз мога да различа лъжата от истината, защото бях при Соден, стоях срещу нилфгардските нашественици с брадва в ръка…

— Аз, Донимир от Троа — извика слабият рицар с трите лъва на кафтана си, — участвах и в двете битки за Соден, но не ви видях там, господин джудже!

— Явно защото сте наглеждали обоза! — отсече джуджето. — А аз бях в първите редици, там, където беше напечено!

— Внимавай какво говориш, брадатко! — почервеня Донимир от Троа, придърпвайки натежалия от меча рицарски колан. — И с кого!

— Ти внимавай! — Джуджето плесна с длан закачената за колана брадва, обърна се към другарите си и се озъби: — Видяхте ли го? Смотан рицар. Че и с герб! С три лъва на щита! Двата серат, третият ръмжи!

— Мир, мир! — предотврати скандала с остър, властен глас сивокос друид. — Не бива, господа! Не и тук, под клоните на Блеобхерис, по-стар от всички спорове и свади на света! И не в присъствие на поета Лютичето, чиито балади трябва да ни учат на любов, а не на кавги!

— Точно така! — подкрепи друида нисък, пълен монах с лъщящо от потта лице. — Гледате, а не виждате, слушате, но не чувате. Няма божия любов във вас, като празни бъчви сте…

— Като стана въпрос за бъчви, изнесете още една, господа! — изписка дългонос гном от каруца, украсена с надписа: „Железни изделия. Изработка и продажба“. — На поета Лютичето сигурно гърлото му е пресъхнало, а и ние няма да е зле малко да се развеселим!

— Наистина сте като празни бъчви, казвам ви! — надвика гнома монахът, който нямаше намерение да се остави да го объркат и да прекъснат проповедта му. — Нищо не сте разбрали от баладите на господин Лютичето, нищо не сте научили. Не сте разбрали, че в баладите се говори за съдбата на човечеството, за това, че сме само играчки в ръцете на боговете, а нашите родни страни са игрални полета за тях. В баладите за предопределението се говори за предопределението на всички нас, а легендата за вещера Гералт и принцеса Цирила, макар и изобразена на фона на онази реална, позната ни война, е плод на въображението на поета, метафора, чрез която ние…