Анджей Сапковски: Кръвта на елфите

Магьосникът обходи с поглед тълпата от над сто души — събрали се в полукръг около дъба, застанали встрани или насядали по каруците. Слушателите кимаха, шепнеха си. Някои започнаха да ръкопляскат, други поздравиха певеца с вдигане на ръцете. Трогнати жени подсмърчаха и бършеха очите си с каквото могат в зависимост от статуса си в обществото, професията си и материалното си състояние: селянките — с долната част на ръката или с опакото на дланта, жените на търговците — с ленени кърпички, елфките и дворянките — с батиста, а трите дъщери на комеса 1 1 Комес (пол. komes) — в средновековна Полша: титла на командир, който е едновременно военен и административен ръководител на даден район. — Б.пр. Вилиберт — който заради представлението на знаменития трубадур заедно с цялата си свита беше прекъснал лова със соколи — подсмърчаха шумно и затрогващо в изящни вълнени шалчета с цвета на изгнила зеленина.

— Няма да е преувеличено да се каже, маестро Лютиче — продължи магьосникът, — че ни развълнува до дъното на душите ни, че ни накара да се замислим и докосна сърцата ни. Позволи ми да изразя нашата благодарност и уважение.

Трубадурът се изправи и се поклони, като „измете“ коленете си с перото от чапла, закрепено за чудатата му шапка. Ученикът спря да свири, показа зъбите си и също се поклони, но маестро Лютичето го погледна страшно и го смъмри полугласно. Момчето наведе глава и отново задрънка тихо на лютнята.

Тълпата се оживи. Търговците с караваните, след като си поговориха шепнешком, изтъркаляха пред дъба солидна бъчва с бира. Магьосникът Радклиф се увлече в тих разговор с комеса Вилиберт. Дъщерите на комеса спряха да подсмърчат и се вторачиха в Лютичето с обожание. Бардът не забеляза това, изцяло погълнат от раздаването на усмивки, намигането и демонстрирането на блясъка на зъбите си пред група мълчаливи и надменни странстващи елфи, и особено на една от елфките — тъмнокоса красавица с огромни очи и с хермелинова дамска шапчица. Лютичето имаше конкуренти: притежателката на огромните очи и прелестната шапчица не беше останала незабелязана и за неговите слушатели — рицари, студенти и бабаити. Елфката, явно доволна от вниманието, скубеше дантелените маншети на блузката си и трепкаше с ресници, но приятелите й елфи я бяха заобиколили от всички страни и не скриваха своята неприязън към ухажорите.

Поляната пред дъба Блеобхерис, място на чести събрания, където пътешествениците можеха да отдъхнат и да си побъбрят, се славеше с толерантност и откритост. Грижещите се за вековното дърво друиди бяха нарекли поляната „Място на дружбата“ и охотно посрещаха тук всякакви гости. Но даже при такива необикновени събития като току-що приключилото изпълнение на световноизвестния трубадур пътниците стояха, разделени на изолирани една от друга групи. Елфите стояха при другите елфи, джуджетата занаятчии се групираха със своите въоръжени до зъби побратими, наети като охрана на търговските кервани, и търпяха до себе си само по-височки гноми миньори и фермери полуръстове.

Всички нехора се държаха резервирано с хората, които от своя страна им отговаряха по същия начин. И сред тях изобщо не се наблюдаваше единство. Дворянството се отнасяше с презрение към търговците и продавачите, а войниците и наемниците страняха от пастирите с техните вонящи кожуси. Малкото на брой магьосници и техните последователи се бяха изолирали напълно и с основание смятаха всички наоколо за нагли грубияни. Фонът се състоеше от плътна тълпа от навъсени и мълчаливи селяни. Те приличаха на гора с вдигнатите над главите си гребла, вили и сърпове. Игнорираха всичко и всички.

Както обикновено, изключение бяха децата. След като представлението на барда свърши и вече не им забраняваха да вдигат шум, дечурлигата с диви крясъци се втурнаха към гората, за да се отдадат там с въодушевление на игра, чиито правила бяха непонятни за онези, които вече се бяха простили с щастливите години на детството. Малките човечета, елфчета, джудженца, полуръстчета, гномчета, полуелфчета, четвъртелфчета и още едно мъниче със загадъчен произход, не познаваха и не признаваха расовото и социалното разделение. Засега.

— Наистина! — извика един от намиращите се на поляната рицари, слаб и висок като върлина, облечен с червено-черен кафтан, украсен с три крачещи лъва. — Добре го каза господин магьосникът! Красиви бяха баладите, честна дума, маестро Лютиче! Ако някой ден имате път край Лисорог, където е замъкът на моя сеньор, отбийте се, не се колебайте нито за миг. Ще ви нагостим като княз, като самия крал Визимир! Кълна се в меча си, слушал съм много менестрели, но не могат да се сравняват с вас, маестро. Приемете от нас, благородните и посветени в рицарство, уважението ни и почитта ни към вашето изкуство!