Анджей Сапковски: Кръвта на елфите

И я обездвижва страхът. Чудовищен, сковаващ вътрешностите й страх, заради когото Цири вече не чува стоновете на ранения кон, рева на пожара, писъците на гинещите хора и биенето на барабаните. Единственото, което го има, което трябва да вземе под внимание, което има значение, е страхът. Страхът, приел формата на черен рицар с украсен с пера шлем, застинал на фона на червената стена от бушуващ огън.

Ездачът пришпорва коня си, крилата на хищната птица на шлема му изплющяват, птицата полита. Понася се към беззащитната, парализирана от страх жертва. Птицата — а може би рицарят — крещи, вие; страшно, зловещо, триумфално. Черният кон, черните доспехи, черният развяващ се плащ, а зад тях — само огън, море от огън.

Страх.

Птицата врещи. Крилете й плющят, перата бият по лицето.

Страх.

„Помощ! Защо никой не ми помага? Аз съм сама, малка съм, беззащитна съм, не мога да се помръдна, дори не мога да се обадя — гърлото ми се е свило.

Защо никой не ми се притичва на помощ?

Страх ме е!“

Очите пламтят в процепите на крилатия шлем. Черното наметало закрива всичко…

— Цири!

Тя се събуди схваната и обляна в пот, а собственият й вик — викът, който я беше пробудил — все още трептеше, вибрираше някъде вътре в нея, в гърдите й, изгаряше сухото й гърло. Боляха я ръцете, вкопчени в чула, болеше я гърбът…

— Цири, успокой се!

Наоколо беше нощ, тъмна и ветровита, монотонно и мелодично шумяща с короните на боровете, проскърцваща със стеблата. Вече нямаше пожар и викове, имаше я само тази шумоляща приспивна песен. Наблизо танцуваше светлият и топъл лагерен огън, пламъците хвърляха отблясъци върху скобите на хамута, обагряха в червено ръкохватката и обкова на меча, облегнат на лежащото на земята седло. Нямаше друг огън и друго желязо. Ръката, която докосваше бузата й, миришеше на кожа и пепел. Не на кръв.

— Гералт…

— Това беше само сън. Лош сън.

Цири се разтрепери, сви ръце и крака.

Сън. Само сън.

Огънят вече е успял да поутихне, брезовите клонки са станали червени и прозрачни и от време на време изпращяват, като изстрелват сноп син пламък. Пламъкът осветява белите коси и острия профил на мъж, който я завива с чула и кожуха.

— Гералт, аз…

— Тук съм. Спи, Цири. Трябва да си починеш. Все още ни чака дълъг път.

„Чувам музика — помисли си тя изведнъж. — В този шум… има музика. Свирене на лютня. И гласове.“ Принцеса от Цинтра… Дете на предопределението… Дете на Старата кръв, кръвта на елфите. Гералт от Ривия, Белия вълк и неговото предопределение. Не, това е легенда. Измислица на поет. Убили са я на улицата в града, когато се опитваше да избяга…

„Дръж се… Дръж…“

— Гералт?

— Какво, Цири?

— Какво ми направи той? Какво се случи тогава? Какво… ми направи той?

— Кой?

— Рицарят… Черният рицар с пера на шлема. Нищо не помня. Той крещеше… и ме гледаше. Не помня какво се случи. Само, че се страхувах. До смърт се страхувах…

Мъжът се наведе, пламъците на огъня се отразяваха в очите му. Тези очи бяха странни. Много странни. Някога Цири се боеше от тези очи, не обичаше да гледа в тях. Но това беше отдавна. Много отдавна.

— Нищо не помня — прошепна тя, търсейки ръката му, твърда и груба като необработено дърво. — Черният рицар…

— Това е било сън. Спи спокойно. Няма да се повтори.

Цири вече беше слушала подобни уверения, отдавна. Бяха й ги повтаряли многократно, много, много пъти я бяха успокоявали, когато се събуждаше посред нощ от собствения си вик. Но сега беше различно. Сега тя вярваше. Защото сега това й го казваше Гералт от Ривия, Белия вълк. Вещерът. Този, който беше нейното предопределение. За когото тя беше предопределена. Вещерът Гералт, който я беше открил сред войната, смъртта и отчаянието, който я беше взел със себе си и бе обещал вече никога да не се разделят.

Тя заспа, без да пуска дланта му.

Бардът приключи песента. Наведе леко глава, изсвири отново с лютнята основния мотив на баладата, меко, тихо, с един тон по-високо от акомпаниращия му ученик.

Никой не се обади. Освен стихващата музика се чуваше само шумоленето на листата и проскърцването на клоните на огромния дъб. А после изведнъж провлечено заблея козата, завързана с въже за спряна до старото дърво каруца. Тогава, сякаш по сигнал, един от насядалите в кръг слушатели се изправи. Отхвърли зад раменете си сиво-синьото си наметало със златни кантове и се поклони официално и учтиво.

— Благодарим ти, маестро Лютиче — изрече той звучно, макар и тихо. — Позволи на мен, Радклиф от Оксенфурт, магистър по Магически тайни, от името на всички тук присъстващи, да изкажа нашата благодарност и признателност за твоето голямо майсторство и твоя талант.