Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— Всичко свърши — каза им тя.

— Утепа ли я ма?

— Не.

— Она че се върне значи — въздъхна Роб Секигоопрай — Она нашта е страшно тъпа. Акъл има за сънуванье, я и го признавам, ма ич си нема мозък у чутурата.

Тифани кимна. Усещането за размазаност беше отминало. Мигът на напълно-будността беше изчезнал като сън. Но не бива да забравям, че не беше сън.

— Как се оправихте с онази огромна вълна? — попита ги тя.

— Епа ние сме си чевръсти у нозете — отговори Роб — Па и фаро си беше ячък. Макар че водата се дигна баш високо.

— А се намесиха и няколко акули, такива ми ти неща — допълни Не-толкоз-голем-като-Средно-Голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок.

— Епа да, също и неколко акулчета — сви рамене Роб — Че и едно от оних охлюподчетата…

— Беше гигантски калмар — уточни Уилям гонагълът.

— Убаво де, ма бърже си стана на кебап — обади се Прост Уили.

— На ти чутула у чутула бе, малко малко-малко! — закрещя Уентуърт, направо преизпълнен с остроумие.

Уилям се прокашля учтиво:

— А освен това голямата вълна изхвърли на брега купища потънали кораби пълни със съкррровища. Та ние поспряхме замалко да помаррродерстваме…

Фийгълите показаха невероятни скъпоценни камъни и едри жълтици.

— Но това със сигурност са само сънищни съкровища, нали? — възкликна Тифани — Златото на феите! Ами, че то на сутринта ще се е превърнало в боклук!

— Тъй ли ма? — замисли се Роб Секигоопрай и известно време се взираше в хоризонта. После рече:

— Убаво, момци, чухте нашта келда! Че имаме нейде към половин час да го шитнеме на некого! Че ни разрешиш ли да се чупиме, гос’жа?

— Ъ… о, да. Разбира се. Благодаря ви…

И те изчезнаха, като само за част от секундата премигна нещо синьо-червено.

Остана само Уилям гонагъла. Той се поклони на Тифани и й каза:

— Ма баш убаво си се опра’и. Сите се гордееме с тебе. И твойта баба че се горррдее. Туй да ’найш. Не е като да не те обичат.

Тогава и той изчезна.

Зад нея Роланд простена. И се раздвижи.

— Мале малки човечета ги няма. — продума с тъга Уентуърт в последвалата пауза — Кливънци ги няма.

— А те какво бяха ? — изломоти Роланд, изправяйки се и хващайки главата си с ръце.

— Не е чак толкова просто. — запъна се Тифани — Ти… ъ… помниш ли всичко?

— Всичко ми изглежда… като насън… — заподбира думи Роланд — Спомням си… морето и как бягахме и как строших ореха, пълен с тези малките и как ловувах в онази голяма гора със сенките…

— Странни неща може да са това, сънищата — каза уклончиво Тифани. Тя стана и си помисли: Ще трябва за почакам още малко тук. Не знам откъде знам, че трябва, но го знам. Сигурно съм знаела и съм забравила. Но трябва да изчакам още нещо…

— Ще можеш ли да слезеш в селото? — попита го тя.

— Да. Сигурно. Обаче какво точно…?

— Тогава, ако обичаш, ще може ли да вземеш с теб и Уентуърт? Аз искам… да си поотпочина.

— Сигурна ли си? — загрижи се за нея Роланд.

— Да. Няма да е за дълго. Моля ти се. Ще го оставиш ли в чифлика? Кажи на наште, че аз ще сляза ей сега. Кажи им, че съм добре.

— Малки малки човечета — забърбори Уентуърт — Кливънци! Иска-ам нани-нани.

Роланд само я изгледа несигурно.

— Айде да те няма! — изкомандва тя и махна с ръка.

Когато те двамата се изгубиха надолу по склона, след като на няколко пъти се обръщаха и я поглеждаха, тя седна между четирите железни колела и обви коленете си с ръце.

В далечината се виждаше могилата на Нак Мак Фийгъл. Споменът за тях вече изглеждаше малко несигурен, нищо, че бяха с нея само допреди няколко минути. Обаче в момента, когато си тръгнаха, я оставиха с впечатлението, че никога не ги е имало.

Тя би могла да отиде до могилата и да провери за голямата дупка. Ами ако се окаже, че няма нищо? Или пък ако има дупка, но в нея има само зайци?

Не, всичко си беше вярно, каза си тя . Трябва да помня и това.

Чу се вик на ястреб някъде в просветляващото небе. Тя се загледа как той кръжи в сивотата на започващия ден, докато една малка точица не се отдели от птицата.

Беше твърде високо дори и за пиктси да издържи падането.

Тя скочи на крака, докато Хамиш падаше. И тогава… нещо се изду над него и падането стана меко-меко като на пухче.

От издутото нещо стърчаха две издължени ивици. Докато се приближаваше, очертанията му ставаха по-ясни и… по-познати.

Той се приземи, а върху него се надипли един чифт от долните гащи на Тифани, онези с дългите крачоли и шарката на розички.

— Епа туй беше велико — проби си той път през тъканта — Нема вече кацанье на чутура, нема!