Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Чу как расте тревата, чу червеите шаващи под торфа. Усещаше хилядите дребни животи наоколо, подушваше всички миризми носени от бриза, виждаше всичките оттенъци на нощта…

Колелата от звезди и години, от време и пространство се сключиха и станаха едно Място. Тя знаеше точно къде е тя и коя е тя и какво е тя.

Замахна с ръка. Кралицата се опита да я спре, но то беше все едно да спре колелото на годините. Ръката на Тифани улучи лицето й и я хвърли на земята.

— Тъй и не заплаках за Баба, защото нямаше нужда — каза тя — Тя изобщо не ме беше изоставяла!

Тя се наведе към кралицата и цели векове се наведоха заедно с нея.

— Тайната не е да сънуваш — прошепна тя — Тайната е да се събудиш. Събуждането е по-трудно. Аз се събудих и съм истинска. Знам откъде съм дошла и знам накъде отивам. Ти повече не можеш да ме измамиш. Нито пък да ме докоснеш. Нито мен, нито нещо мое.

Никога повече няма да бъда такава, помисли си тя, докато гледаше ужаса по лицето на Кралицата. Никога повече няма да се чувствам висока чак до небето, древна като хълмовете и могъща като морето. Нещото ми е дадено за малко и цената е да го върна обратно.

И отплатата също е да го върна обратно. Никой човек не може да живее така. Може да прекараш цял ден съзерцавайки едно цвете и изумявайки се колко чудесно е то, но това няма да ти помогне с доенето. Нищо чудно, че сънуваме през целия си жизнен път. Да си буден, да виждаш всичко както е наистина… никой не би могъл дълго да издържи такова нещо.

Тя си пое дълбоко въздух и вдигна Кралицата. Осъзнаваше нещата случващи се наоколо, сънищата бучащи край нея, но те не я засягаха. Тя беше истинска и беше будна, по-будна отколкото някога е била. Трябваше да се съсредоточава дори, за да мисли поради потопа от усещания нахлуващи в ума й.

Кралицата беше лека като бебе и бясно променяше формата си в ръцете на Тифани. Превръщаше се в чудовища и зверове съставени от други зверове, в разни неща с челюсти и пипала. Но най-накрая тя се оказа дребна и сива, като маймуна, с голяма глава и големи очи и мъхнато телце. Ребрата и често-често се надигаха докато се опитваше да си възстанови дишането.

Тифани отиде до камъните. Арката си стоеше ненакърнена. Изобщо не се е била срутвала, осъзна Тифани. Кралицата нямаше нито силата за това, нито някаква магия. Имаше само един трик. Най-лошия от всички.

— И да не припарваш тук — каза й Тифани, прекрачвайки през каменния портал — Никога не се връщай. Никога не докосвай каквото е мое.

А после, тъй-като създанието беше толкова хилаво и толкова приличаше на бебе, добави:

— Надявам се, че ще се намери кой да поплаче за теб. Надявам се, че Кралят ще се върне при теб.

— Нима ме съжаляваш? — изръмжа нещото, което някога беше Кралицата.

— Да. Малко. — каза Тифани. Също както и г-ца Робинсън, добави тя наум.

Остави тварта на земята. Тя се запрепъва през снега, обърна се и отново се превърна в прекрасната Кралица.

— Няма да ме победиш — каза Кралицата — Винаги има път към вас. Хората сънуват.

— Понякога се събуждаме — каза Тифани — Не се връщай… иначе ще има равносметка.

Тя се съсредоточи и ето, че камъните не ограждаха нищо повече, нито пък по-малко, от пейзажа отсреща.

Трябва да намеря начин да запечатам това, каза Третият й Акъл. Или може би дванайсетият и акъл. Главата и беше направо претъпкана — акъл до акъл.

Още малко повървя, после седна и обви коленете си с ръце. Какво ли ще да е да заседнеш в това тук, помисли си тя. Ще ти трябват тапи за уши, и за носа също и голяма черна качулка над лицето и все още ще чуваш и ще виждаш твърде много…

Тя затвори очи и после пак затвори очи.

Всичко като че изтече нанякъде. Беше като да заспиш, плъзгайки се от чудатата пълно-будност в обикновената всекидневна, добре де, будност. Всичко беше като че размазано и приглушено.

Ето така се чувстваме обикновено, помисли си тя. Бродим в просъница през живота си, защото как бихме могли да живеем, ако през цялото време бяхме толкова будни…

Някой я потупа по ботуша.

— Ей, де беше ошла ма? — гледаше я отдолу нагоре Роб Секигоопрай — Тамън щехме да им дадем на тея адвокати едно убаво правно разбирателство и у следващия миг теб и неено ’личество никакви ви нема!

Сънища вплетени в други сънища, помисли си Тифани хващайки се за главата. Но всички те бяха отминали, а просто не можеш да гледаш Нак Мак Фийгъл и да не знаеш кое е реално.