Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

И ето. Сега можеше да види онова, което беше забелязал Третият Акъл. За миг лицето на Кралицата беше премигнало .

— А това не е твойто тяло — не я оставяше на мира Тифани — Това е само за пред хората. Не е истинско. То е като всичко останало тук, то е кухо и празно…

Кралицата се впусна напред и я шамароса много по-силно, отколкото би било редно да може един сън. Тифани тупна на мъха, а Уентуърт се изтърколи крещейки „Иска-ам да аа-каам!“

Добре, каза Третият Акъл на Тифани.

— Добре ли? — продума на глас Тифани.

— Кое да е добре? — не разбра Кралицата.

Да, каза Третият Акъл на Тифани, защото тя не знае, че можеш да имаш Трети Акъл, и защото ръката ти е само на някоя друга педя от тигана, а пък такива като нея не понасят желязо, нали? Тя е ядосана. А ти я накарай да побеснее, та да не може да мисли. Засегни я.

— Ти само си живуркаш тук, в страна скована от зима, и само бленуваш за лято — каза Тифани — Нищо чудно, че Кралят си е тръгнал.

За миг Кралицата застина, подобно на прекрасна статуя, на каквато тя толкова приличаше. И сънят отново премигна и на Тифани и се стори, че вижда нещо. Не беше много по-високо от нея, почти човекоподобно, леко похабено и, поне за миг, изглеждаше шокирано. В следващия момент Кралицата беше пак тук, висока и яростна и тя си пое дълбоко въздух и…

Тифани грабна тигана и замахна докато се претърколи накъм краката и. Уцели само крайчеца на високата фигура, но Кралицата затрептя като мараня над нагорещен път и изпищя.

Тифани не изчака да види какво ще последва, а отново награби брат си и побягна надолу през тревата покрай странните образи озъртащи се натам, откъдето се чуваше гневът на Кралицата.

Сега вече през не хвърлящата сенки трева се раздвижиха сенки. Някои от хората — онези смехотворните, които изглеждаха като излезли от книжката с прегъващи се листчета, си промениха облика и се впуснаха след Тифани и врещящото и братче. От другата страна на поляната се дочу бръмчене. Двете грамадански твари, които Роланд беше нарекъл Женища Земни Пчели тъкмо излитаха, мъничките им крилца невидими от бързото замахване.

Някой я сграбчи и я избута сред тревата. Беше Роланд.

— Сега можеш ли да се измъкнеш оттук? — попита настоятелно той със зачервено лице.

— Ъ… — започна Тифани.

— Тогава по добре бягай — каза и той — Дай ръка. Айде!

— Ти знаеш ли изхода оттук? — попита задъхано Тифани, докато се шмугваха през едни гигантски маргаритки.

— Не — също тъй задъхано отговори Роланд — Няма такъв. Нали видя… сънтутниците отвън… това е един наистина як сън…

— Тогава защо бягаме?

— За да не и стоим… на пътя. Ако… се спотайваш достатъчно време… Снибс казва, че тя… забравя…

Не мисля, че ще ме забрави скоро, помисли си Тифани.

Роланд беше спрял, но тя си издърпа ръката и хукна нататък с онемелия от изненада Уентуърт вкопчен в нея.

— Къде отиваш? — извика след нея Роланд.

— Аз наистина не ща да съм на пътя и!

— Върни се! Бягаш на обратно!

— Не! Бягам си право напред!

— Но това е сън! — изкрещя Роланд, този път по-силно, защото я настигаше — Връщаш се право…

Тифани изскочи на поляна…

… на поляна та .

Женищата Земни пчели кацнаха от двете и страни, а Кралицата излезе напред.

— Знаеш ли — рече и тя — Наистина очаквах повече от теб, Тифани. А сега ми върни момчето, а аз ще си помисля какво да те правя.

— Този сън не е голям — измънка някъде зад нея Роланд — Ако отидеш твърде надалеч, в крайна сметка се озоваваш в средата…

— Бих могла да ти направя сън по-малък и от самата теб — каза и мило Кралицата — това може да е доста болезнено!

Цветовете бяха по-ярки. Звуците бяха по-силни. Освен това Тифани можеше да подуши нещо, което беше странно, тъй-като досега тук изобщо нямаше миризми.

Беше остра и горчива миризма, каквато не можеше да се забрави. Миризмата на сняг. А отвъд жуженето на насекомите из тревата тя дочу почти недоловим глас:

— Кривънци! Не мо’ем да намерим пътьо!

От другата страна на поляната, където онзи човек трошеше лешници, беше останал един последен лешник, голям до кръста на Тифани. И той леко помръдваше. Трошачът замахна към него с чука, той обаче се оттърколи настрани.

Я виж какво си имаме в действителност… каза си Тифани и се засмя.

Кралицата я изгледа озадачено.

— Нещо смешно ли има? — изсумтя тя — Какво точно намираш за смешно? Нещо в цялата ситуация да е забавно?