Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— Това е защото съм зад теб — чу се в самото и ухо гласът на Кралицата.

Тифани бързо се обърна.

Нямаше никой.

— Още съм зад теб — каза Кралицата — Този свят е мой , дете. Никога няма да си бърза като мен, нито умна като мен. Защо искаш да вземеш моето момче?

— То не е твое! То е наше! — викна Тифани.

— Ти никога не си го обичала. Сърцето ти е като малка снежна топка. Аз виждам.

Челото на Тифани се сбърчи.

— Обич ли? — рече тя — Тя пък какво общо има? Той ми е брат! Моят брат!

— Да, точно като вещица, нали? — каза гласът на Кралицата — Себичност. Мое, мое, мое. Вещицата се грижи само за каквото е нейно .

— Ти го открадна!

— Да съм го откраднала? Да не би той да ти принадлежи ?

Вторият Акъл и каза: Тя напипва слабостите ти. Не я слушай.

— О, ама ти имаш Втори Акъл — възкликна Кралицата — Може би си мислиш, че това ти придава много вещерскост, нали?

— Защо не ме оставиш да те видя? — попита Тифани — Страх ли те е?

— Страх? — възмути се гласът на Кралицата — От нещо като теб ли?

И ето я Кралицата право пред нея. Беше много по-висока от Тифани, но също толкова тънка, косата и беше дълга и черна, лицето и бледо, устните и червени като череши, роклята и в бяло, черно и червено. И всичко това беше, едва забележимо, неправилно.

Вторият Акъл на Тифани каза: Това е защото е много съвършена. Напълно съвършена. Като кукла. Никой, който е истински, не е толкова съвършен.

— Това не си ти — каза Тифани абсолютно сигурна в думите си — Това е само твоят сън за тебе си. Изобщо не си ти.

Усмивката на кралицата изчезна за миг, за да се появи отново злобна и язвителна.

— Колко грубо, а едва ме познаваш — каза тя, сядайки на ложето от листа.

Потупа листата до себе си и каза:

— Седни. Да се стои така е толкова конфликтно. Аз обаче ще приема лошото ти възпитание за обикновено объркване. — и тя дари Тифани със сладка усмивка.

Виж я как си движи очите, каза Вторият Акъл на Тифани. Не мисля, че ги използва да те гледа. Те са само декорация.

— Ти нахълта в моя дом, уби някои от моите създания и изобщо се държа по крайно подъл и отвратителен начин — каза Кралицата — За мен това е оскърбително. Обаче, както разбирам, си била подведена от подривни елементи…

— Ти открадна брат ми — прекъсна я Тифани здраво стискайки Уентуърт — Ти крадеш какво ли не.

Но гласът и прозвуча в ушите и слаб и жалък.

— Той се скиташе изоставен — каза спокойно Кралицата — Аз го заведох у дома и го утеших.

Ето какво беше гласът на Кралицата: той ти казваше, приятелски и разбиращо, че тя е права, а ти не. И, да бъдем точни, това не било твоя вина. Вероятно вината е била в родителите ти, или храната ти или пък в нещо толкова ужасяващо, че напълно си го забравила. Важното беше, че Кралицата разбирала, че вината не била твоя , защото ти си прекрасна личност. Само че за нещастие всичките тези лоши влияния ти били повлияли така, че да направиш погрешен избор. Ако само признаеш това, Тифани, светът щял да стане много по-щастливо място… а именно това студено място пазено от чудовища, в свят където никой не остарява и никой не пораства, каза Вторият Акъл. Където всичко е по думата на кралицата. Недей да слушаш.

Тя успя да направи крачка назад.

— Нима съм чудовище? — каза Кралицата — Всичко, което исках, беше само малко компания…

И тогава Вторият Акъл на Тифани, почти заглушен от вълшебния глас на Кралицата, каза: Госпожица Женско Потомство Робинсън…

Тя се бе цанила за слугиня в един от чифлиците преди много години. Казват, че била израсла в Дома за Безпризорни в Йелп. Казват, че била родена там, след като майка и дошла посред страшна буря, пък управителят бил записал в големия си черен дневник следното: „На г-ца Робинсън, женско потомство“, а майката не била кой знае колко умна, а пък така или иначе била пред умирачка и си помислила, че точно това било името на бебето. Та нали било вписано в официална книга.

Сега г-ца Робинсън вече беше поостаряла, никога не бе говорила много, никога не бе яла много, но и никога не можеше да бъде видяна да не работи нещо. Никой не можеше да лъска подове като госпожица Женско Потомство Робинсън. Тя имаше тясно пъпчиво лице с остър червен нос и тесни бледи ръце с червени кокалчета, които постоянно шетаха. Госпожица Робинсън работеше здраво.

Тифани не схвана доста от нещата станали, когато се случи престъплението. Жените говореха за това скръстили ръце на групички по две-три по градинските порти и минеше ли някой мъж спираха и го изглеждаха втренчено.