Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— Не! Ти само си въобразяваш!

— Псът! — извика я един глас.

Тифани скри жабока и се зачуди, дали ще посмее да обърне глава.

— Аз съм! — каза гласът.

Тифани се обърна и видя китка маргаритки на половината на човешки ръст. Което не и помогна кой знае колко.

— Ти луда ли си? — попитаха маргаритките.

— Търся брат си — сопна се Тифани.

— А, онова гнусно хлапе, което постоянно писка за бонбонки ли?

Маргаритките се разтвориха и момчето Роланд се измъкна и се присъедини към нея под листото.

— Да — каза тя, отдръпвайки се и мислейки си, че никой освен сестра няма правото да нарича „гнусен“ дори брат като Уентуърт.

— И оставиш ли го сам, заплашва, че ще ака? — продължи Роланд.

— Да! Къде е той?

— Това значи е брат ти? Дето цялото време е лепкав?

— Нали ти казах!

— И ти наистина ли искаш да си го върнеш?

— Да!

— Защо?

Как така „защо?“ Та той ми е брат, помисли си Тифани.

— Защото ми е брат! А сега ми кажи къде е!

— Сигурна ли си, че можеш да се измъкнеш от тук? — попита Роланд.

— Разбира се — излъга Тифани.

— А мен можеш ли да ме вземеш с теб?

— Да. — Е, поне се надяваше, че може.

— Добре. Ще ти позволя да го направиш — каза удовлетворено Роланд.

— О, щял си да ми позволиш , а? — каза Тифани.

— Виж сега, аз не знаех какво си ти, нали разбираш? — заоправдава се Роланд — Тук в гората е пълно със странни неща. Изгубени хора, парчета от сънища, все още мотаещи се наоколо… трябва да се внимава. Обаче ако наистина знаеш пътя, аз ще трябва да се върна, преди баща ми да се е разтревожил твърде много.

Тифани усети как Вторият й Акъл се задейства. Каза й: Той да не вземе да прочете нещо по лицето ти. Само… провери…

— От колко време си тук? — предпазливо го подпита тя — Ама точно?

— Добре де, светлината тук си остава все същата — каза момчето — Изглежда сякаш съм тук… ами от часове. Може би цял ден…

Тифани много се постара лицето и да не я издаде, но не се получи. Очите на Роланд се присвиха.

— Толкова е, нали? — попита той.

— Ъ… защо питаш? — отчаяно се опита да се измъкне Тифани.

— Защото някак си… изглежда… сякаш е повече. Огладнях само на два-три пъти и само веднъж бях по… нали знаеш, така че няма как да е било много дълго. Но пък правих куп неща… ту туй ту онуй и… — гласът му заглъхна.

— Ами. Прав си. — каза Тифани — Времето тук се точи бавно. Тук си от… малко по-отдавна.

— Сто години ли? Само не ми казвай, че са сто години! Станала е някаква магия и са минали сто години, нали?

— Какво? Не! Ъ… няма и година.

Този път реакцията на момчето я изненада. Сега изглеждаше наистина изплашен.

— О, не! Че това е по-лошо и от сто години!

— Защо пък? — учуди се Тифани.

— Ако бяха сто години, нямаше да ям пердах, като се върна вкъщи!

Хм, помисли си Тифани. А на глас каза:

— Не мисля, че ще стане така. Баща ти много се изтормози. Освен това не е твоя вината, че те открадна Кралицата… — Тя се поколеба, защото този път неговото изражение го издаде — Твоя ли е вината?

— Добре де, като изникна тази изискана дама на кон със звънчета по всичките му такъми и, като мина покрай мен в галоп, както си бях излязъл на лов и аз разбира се препуснах след нея и… — той замлъкна.

— Сигурно не е било добро решение — рече Тифани.

— Ами тук не е… чак толкова лошо — заусуква го Роланд — Само дето е… променливо. С всичките му… портали. Имам предвид проходи към други… места — и гласът му пак замря.

— Най-добре започни от начало — каза му Тифани.

— Най-напред беше страхотно — заразправя Роланд — Мислех си, че съм насред, нали знаеш, приключение. Тя ме хранеше с карамелки и…

— Какво точно са те? — поинтересува се Тифани. В нейния речник нямаше такова — Това да не е нещо от мляна карантия?

— Не знам. Какво е карантия?

— Вътрешностите на животното, които стават за храна, наричат ги още дреболийки — каза Тифани — Това последното не е особено удачна дума, така си мисля.

Лицето на Роланд цялото се зачерви от мисловни усилия:

— Ами тези приличаха по-скоро на нуга.

— Както и да е. Давай нататък. — каза Тифани.

— И тогава тя ми каза да пея и да скачам и да пляскам с ръце и да играя. Тя каза, че дечицата били правели така.

— А ти какво?

— Ти щеше ли да се съгласиш? Щях да се чувствам като идиот. Ами че аз, знаеш ли, съм на дванайсет — тук той се запъна — Тоест, ако е истина това, което казваш, вече съм на тринайсет, нали?

— Защо и е на нея да подскачаш и да пляскаш с ръце? — попита Тифани, докато и се искаше да му каже: „Не, още си на дванайсет, а се държиш като на осем.“