Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Отнякъде се дочу едно шумно тряс! и нестройни викове. Някой изръкопляска и някак си мързеливо промълви:

— Много добре. Браво. Добра работа…

С малко зор Тифани си проби път през стръковете трева.

На един плосък камък един човек с чук с дълга дръжка трошеше лешници големи наполовината колкото него. Цяла тълпа хора се бяха насъбрали да го зяпат. Е, Тифани ги нарече „хора“, понеже не се сети за нищо по-подходящо, но думата трябваше малко да се понасили, за да пасне на всичките… хора.

Първо на първо на големина бяха най-различни. Някои от мъжете бяха по-високи от нея, е, като не се забравя, че всичките бяха по-низки от тревата. Други пък бяха съвсем мънички. Някои имаха лица, които човек не би погледнал втори път. Други пък имаха лица, които никой не би поискал да погледне дори веднъж .

В крайна сметка това е сън, каза си Тифани. Няма защо да е смислен, нито пък има защо да е приятен. То това си е сън, а не блян. Онези, които казват неща като „Дано всичките ти сънища се сбъднат“, защо не вземат да поживеят в някой поне за пет минутки.

Тя излезе на ярката, нажежена и задушна поляна тъкмо когато човекът отново надигаше чука и каза:

— Извинете?

— Да? — отвърна той.

— Да има тук някъде една Кралица?

Човекът избърса челото си и посочи накъм другия край на поляната.

— Нейно Величество се оттегли под балдахина — каза той.

— Това в градина ли е или над легло? — попита Тифани.

Човекът кимна и рече:

— И този път вярно, госпожице Тифани.

Да не вземеш да го попиташ, откъде ти знае името, рече си Тифани.

— Благодаря — рече тя на глас и понеже я бяха възпитали да е учтива, добави: — Успешно лешникотрошене.

— Този ми е най-коравият — каза мъжът.

Тифани тръгна през поляната, опитвайки се да изглежда сякаш тази сбирщина почти-хора са си най-обикновена тълпа. Май-че най-страшни от всички бяха Големите Жени, две на брой.

Едрите жени се ценяха на Варовитище. Селяните харесваха едри жени, понеже на село работата си беше мъчна и на никого не му трябваше жена, която да не може да нарами прасета във всяка ръка или пък копа сено. Тези двете обаче можеха да нарамят всяка по някой кон. Те я изгледаха високомерно. Имаха си на гърбовете мънички глупави крилца.

— Прекрасен ден да се гледа лешникотрошене, нали! — поздрави ги Тифани докато ги подминаваше. Грамадните им бледи лица се набръчкаха, като че се мъчеха да проумеят що ли ще да е тя.

Наблизо до тях беше седнал загледан с интерес в лешникотрошача дребен човечец с една ми ти голяма глава, рехава бяла брада, заострени уши и много старомодни дрехи. Очите му проследиха Тифани, когато тя мина покрай него.

— Добро утро — поздрави го тя.

— Снибс! — каза той, но в главата и изникнаха думите: „Бягай оттук!“

— Моля? — не разбра тя.

— Снибс! — повтори човекът кършейки ръце. И думите отлово се понесоха през ума и: „Тук е страшно опасно!“

Той махна с ръка, като че отпъждайки я. Тифани поклати глава и продължи нататък.

Тук имаше богато пременени господа и дами, хора с прилични дрехи и дори някои овчари. Но някои от тях изглеждаха някак скалъпени. Всъщност те и напомняха на една книжка с картинки от вкъщи.

Тя беше от дебел картон, оръфан по краищата от поколения Болежкови деца. На всяка страница беше нарисуван по някой, но всички бяха разрязани на по четири ивици, които можеха да се разместват както ти скимне. Цялата работа беше скучаещото дете да може да обръща частите от страници и да сменя премяната на нарисуваните хора. Така можеше да се стигне до някой с глава на войник, рамене на хлебар, рокля на слугиня и кондури на селянин.

Тифани никога не беше достатъчно отегчена за тая работа. Струваше и се, че дори неща прекарали целия си живот, висейки с главата надолу от някой клон, нямаше да са достатъчно отегчени, за да прекарат повече от пет секунди с тази книжка.

Хората около нея изглеждаха сякаш взети от тази книжка, или сякаш се бяха обличали в тъмното за маскарад. Един-двама й кимнаха, когато тя се изравни с тях, но никой не изглеждаше изненадан да я види тук.

Тя се свря под едно кръгло листо, много по-голямо от нея, и пак извади жабока.

— Кккво има? Толкова е студддено! — каза той, присвивайки се на дланта й.

— Как да е студено? Виж как пече!

— Тук има само сняг — не се съгласи жабокът — Прибери ме, че замръзвам!

Един момент, помисли си Тифани и попита:

— Жабите сънуват ни?

— Не!

— О… значи всъщност не е горещо?