Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Никога не трябва да забравям кое е истинско.

Тя погледна избледнялата си синя рокля с разкривените шевове по долния край поради твърде многото отпускания и свивания, докато многото момичета носели я, порастваха. Това беше истинско.

И тя самата беше истинска. Сиренето беше истинско. Някъде не особено далече имаше свят от зелен торф под синьо небе, който беше истински.

Нак Мак Фийгъл бяха истински и отново и се дощя и те да бяха тук. Имаше нещо толкова успокояващо в начина по който викаха „Кривънци!“ и налитаха на всичко пред очите им.

Вероятно и Роланд беше истински.

Почти всичко останало беше всъщност сън във един грабителски свят живеещ от каквото отмъкне от истинските светове и където времето беше почти спряло и където всеки момент можеха да се случат ужасни неща. Не искам да знам нищо повече за него, реши тя. Искам само да си взема братчето и да се прибера вкъщи, докато съм все още ядосана.

Защото спра ли да се ядосвам, пак ще започна да се страхувам и този път ще съм наистина изплашена. Твърде изплашена, за да мисля. Изплашена като Снибс. А трябва да мисля…

— Първият сън, в който паднах, беше като един от моите — каза тя — Имала съм сънища, в които се събуждам, а все още спя. Но балната зала, аз никога…

— О, този беше от моите — намеси се Роланд — Това беше като бях малък. Една нощ се събудих и слязох в голямата зала, а там бях всичките тези хора с маските и танцуваха — За миг той изглеждаше замечтан — Това беше докато майка ми още беше жива.

— Този пък е от картинката в една книга вкъщи — отбеляза Тифани — Тя трябва да я е взела от мен…

— Не, тя често я използва — каза Роланд — Харесва и. Тя взима сънища отвсякъде. Колекционира ги.

Тифани се изправи и пак взе тигана.

— Отивам да се видя с тази Кралица — заяви тя.

— Недей — каза и Роланд — Ти си единственото истинско човешко същество тук освен Снибс, а той не става за компания.

— Отивам да си взема брат ми и да се прибирам — каза сухо Тифани.

— Тогава аз няма да дойда с теб — рече Роланд — Хич не искам да видя в какво ще те превърне.

Тифани излезе под ослепителната светлина без сенки и продължи по пътя нягоре по склона. Гигантските треви се скланяха над главата и. Тук таме нови чудато облечени и чудато оформени хора се обръщаха да я изгледат, но се държаха сякаш тя е обикновен минувач не интересуващ никого.

Тя се озърна назад. В далечината орехотрошачът беше намерил по-голям чук и тъкмо замахваше за удар.

— Иска-ам иска-ам иска-ам бонбонка!

Главата на Тифани се завъртя като ветропоказател при торнадо. Тя хукна по пътя навела глава, готова да халоса с тигана всичко, което й се изпречи, и се промуши през тревата в едно място цялото окичено с маргаритки. Може да е имало и балдахин. Тя не изгуби време да провери.

Уентуърт седеше на голям плосък камък обграден от бонбонки. Доста от тях бяха по-големи от него. По-малките бяха струпани на купчини, големите се извисяваха като талпи. Бяха във всякакви цветове, каквито изобщо можеше да бъдат едни бонбони, като например Не-съвсем-ягодово червено, Лъже-лимоново жълто, Подозрително-химическо оранжево, Някакво-си-отровно зелено и Кой-знае-какво бяло.

Сълзи капеха от брадичката му на едри капки. Тъй като падаха сред бонбони, очертаваше се сериозна лепкавост.

Уентуърт виеше. Устата му беше голям червен тунел с лигавото нещо, на което никой не му знае името, мятащо се на дъното на гърлото му. Преставаше да реве, само когато изборът беше да вдиша или да умре, а и това траеше само за един подсмърчащ момент и воят продължаваше.

Тифани моментално разбра къде е проблемът. И преди го беше виждала, на рождени дни. Брат й страдаше от трагично лишение от бонбонки. Да, той беше обкръжен от бонбонки, но посегнеше ли към която и да е от тях, неговият извратен от захарта мозък му казваше, че това значи, че не е взел останалите . А имаше толкова много бонбонки, че той никога не би изял всичките . Твърде много бяха, за да се справи. Единственото останало решение беше да избухне в сълзи.

Тифани пусна тигана и го взе на ръце.

— Аз съм Тифи — прошепна му тя — Отиваме си вкъщи.

Ето тук, помисли си тя, идва срещата с Кралицата. Обаче нямаше яростен писък, нито експлозия от магия… нищо.

Имаше само далечно жужене на пчели и шумът от вятъра в тревата и подсмърчането на Уентуърт, твърде стреснат, за да реве.

Сега тя можеше да види в отсрещния край на поляната ложе от листа, над което висяха цветя. То обаче беше празно.