Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Тифани се изправи.

— Ич не беше зле таз работа, дума напреки на туй нема да кажем — каза Роб Секигоопрай, като се огледа — Ей че въргал, мило да ти домилее, даже се не наложи да прибегнуеме до поезия.

— Как успяхте да влезете в тоя сбъркан лешник? — поиска да знае Тифани — Имам предвид, ами че то е толкова… сбъркано!

— Епа друг път немохме да намерим — обясни Роб Секигоопрай — Оти се требе да се тражи път дето да става. Мъчна работа е туй, навигируньето у сънища.

— А най-мъчно е га сме се мънечко нафиркали — ухили се широко Прост Уили.

— Какво? Отишли сте били да… пиете? — възмути се Тифани — Аз се изправям срещу Кралицата, пък вие в туй време сте отишли на кръчма ?

— Не ма! — отрече Роб Секигоопрай — Нал го найш оня сън с големио купон! Дето ти беше с оная ми ти гиздава премяна и таквоз, а? Епа запецнааме там ние.

— Но аз нали убих сънтутника!

Тогава Роб се поомълрлуши:

— Да де, ма ний не смогнааме тъй леко като тебе. Позабави ни мънечко тоя ми ти сън.

— Та доде не излочииме сичката пиячка — довърши услужливо Прост Уили.

Роб го зяпна и го скастри:

— Ма тъй ли требеше да го изръсиш туй ма?

— Искате да кажете, че сънят може и да продължи, така ли? — заитнересува се Тифани.

— Ми мо’е щом си прежаднел — изтъкна Прост Уили — А па не беше само пиячката, ми още онея ми ти а-парите-ви че и ора-да-уври и мезелъци.

— А аз си мислих, че ако изядеш или изпиеш нещо в съня, там ще си и останеш! — напомни Тифани.

— Епа за повечето ора си е тъй — обясни Роб Секигоопрай — Ма не за нас. Къщя или банки или сънища, за нас е се тая. Нема таквоз место, дека да не можеме да влезнеме или па да излезнеме от него.

— Мале, само с кръчмите май ни иде нанагорно — сети се Голем Йън.

— Епа да — бодро се съгласи Роб Секигоопрай — Излазюването от кръчма понекогиж ни причинява некои затррруднения, туй я че си признаем.

— Ами Кралицата къде отиде? — поиска да знае Тифани.

— Ми, че она се чупи на моменто га дойдохме — докладва Роб Секигоопрай и добави — И ние също беж да ни нема, гос’жа, доде съньо се не запроменюва.

После посочи с глава Уентуърт:

— Оно ли е ситното лапе? Мале, че пълен нос със сополи!

— Искам бонбонка! — изрева на автопилот Уентуърт.

— Да ама за теб нема! — скастри го Роб Секигоопрай — И ха ми спри да цивриш, ми а да додеш с нас и да не обременявуеш мънечката си сестра!

Тифани отвори уста да протестира, но пак я затвори, когато Уентуърт след кратък шок се изкиска.

— Виж! — викна той възбудено — Малко човече! Мале малко човече!

— Божичко — въздъхна Тифани — Сега пък започна една.

Но въпреки това тя много се изненада, тъй като досега Уентуърт никога не беше проявявал такъв интерес към някого, който не беше направен от желатин.

— Абе Роб, тук има един истински — викна едно от пиктситата.

За неин ужас Тифани видя как няколко Нак Мак Фийгъли надигат главата на изпадналия в несвяст Роланд. Целият се беше изпънал на земята.

— Я, ма туй бил момъко, дето беше груб с теб — забеляза Роб — И на сичко отгоре се опита да джасне Голем Йън с чуко. Ич не беше умно да стори това, ма ич. И к’во да го пра’им са?

Тревите се заклатиха. Небето притъмня. А и въздухът нещо позахладня.

— Не можем да го изоставим тук! — заяви Тифани.

— Убаво бе, с нас че си го влачим — съгласи се Роб Секигоопрай — А да бегаме, ма веднагически !

— Мале малко човече! Мале малко човече! — викаше радостно Уентуърт.

— Опасявам се, че цял ден ще е такъв — каза Тифани — Съжалявам.

— Бегай към вратнико ма! — настоя Роб Секигоопрай — Не мойш ли да го видиш вратнико?

Тифани отчаяно се заозърта. Вятърът съвсем се беше разлютил.

— Виж го вратнико! — изкомандва Роб.

Тя примигна и се заобръща и рече:

— Ъ… ъ…

Усещането за отвъдния свят, което и се беше появило, докато я беше страх от Кралицата, сега никакво го нямаше. Тя се опита да се съсредоточи. Мирисът на сняг…

Нелепо беше да се говори за мириса на сняг. Та той нали беше чиста замръзнала вода. Но Тифани всеки път, като се събуждаше, разбираше кога през нощта е валяло сняг. Снегът имаше миризма като вкуса на тенекията. Тенекията си няма вкус, но определено вкусът и беше като миризмата на снега.

Стори ѝ се, че чу как мозъкът и пращи от усилие. Щом като е в сън, значи ще трябва да се събуди. От бягане нямаше полза. Сънищата бяха тъпкани с бягане. Но все пак имаше една посока, която изглеждаше… рехава и бяла.

Тя затвори очи и започна да мисли за сняг, хрущящ и бял като прясно изпрани чаршафи. Съсредоточи се върху усещането да й е под краката. Трябваше й само да се събуди…