Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Беше се изправила в снега.

— Правилно — одобри Роб Секигоопрай.

— Измъкнах се! — зарадва се Тифани.

— Епа понекогиж вратнико е право у твойта си чутура — каза Роб — Аре са да одим!

Тифани усети, че я издигат във въздуха. До нея изпод хъркащия Роланд изникнаха дузини малки сини крачета.

— И нема спиранье доде се не изнесем оттук! — заповяда Роб Секигоопрай — Аре, Фийгъли!

Те се понесоха през снега, като групи Фийгъли търчаха пред тях. След някоя друга минута Тифани погледна назад и видя, че синкавите сенки се разнасят.

— Роб… — започна тя.

— Да ма, знаем — каза той — Беж момци!

— Но те са бързи , Роб!

— И туй го знаем!

Снегът се блъскаше в лицето на Тифани. Дърветата се размазваха от бързината с която преминаваха. Но сенките се разпростираха напряко на пътя им и всеки път, щом преминаваха някоя от тях, те изглеждаха някак си твърде плътно, като мъгла.

Сенките зад тях сега вече бяха посредата черни като нощ.

Пиктситата обаче подминаха и последното дърво и пред тях се простряха заснежените поля. Тогава те спряха, толкова внезапно, че Тифани насмалко да се катурне в снега.

— Какво стана?

— Дека са старите ни стъпки ма? — възкликна Прост Уили — Ей са тук си беха па ги нема! И са дека да одим?

Утъпканата пъртина, водила ги досега беше изчезнала. Роб Секигоопрай се обърна и погледна назад към гората. Мрак се кълбеше над нея като дим, разпростирайки се чак до хоризонта.

— Она прати по нас кошмари — изръмжа той — Са че ни доде върличко, момци.

Тифани различи някакви форми в надигащата се нощ. Прегърна по-здраво Уентуърт.

— Кошмари — повтори Роб, този път обръщайки се към нея — Ти нема що да ги найш тех . Ний че ги запрем мънечко. А ти требе да бегаш колкото държиш. Айде беж оттук!

— Няма къде да бягам! — рече Тифани.

Откъм гората се чу пронзителен звук като от цвъркане на насекоми. Пиктситата се скупчиха. Обикновено те се ухилваха щом се зададеше битка, сега обаче изглеждаха смъртно сериозни.

— Епа она, не’но ’личество не ’най как да губи — изкоментира Роб.

Тифани се озърна към хоризонта зад нея. И там вреше чернилка, тя беше навсякъде околовръст и кръгът все се стесняваше.

Навсякъде има проходи, помисли си тя. Старата келда каза, че проходите са навсякъде. Трябва да намеря проход.

Тук обаче има само сняг и няколко дървета.

Пиктситата си изтеглиха мечовете.

— Кошмарите дето идват, ъ… какви са навид? — попита Тифани.

— Епа от многокракио вид с големи крачища и грамадни зъби и хлопащи криле и стотици очи, таквиз — обясни Прост Уили.

— Епа да, ма и по-лоши — продума Роб Секигоопрай, загледан в прииждащия мрак.

— Че какво е по-лошо от това? — попита Тифани.

— Нормалните неща га ръгнат накриво — отвърна Роб.

За момент Тифани го изгледа неразбиращо, а после потръпна. О да, знаеше ги тя тези кошмари. Не се случваха често, но случеха ли се, беше ужасно. Веднъж се беше събудила потръпвайки от мисълта за ботушите на Баба Болежкова хукнали да я преследват, а друг път това беше сторил един пакет захар. Всичко можеше да бъде кошмар. С чудовищата още как да е, но никак не и се искаше да се изправи срещу полудели ботуши.

— Ъ… имам идея — каза тя.

— И я си имам една — отвърна Роб Секигоопрай — И она е да те нема тук!

— Ей там има китка дървета — посочи тя.

— Е и? — каза Роб. Беше се загледал във фронта на кошмарите. Сега в чернилката се виждаха фигури — зъби, челюсти, очи, ребра. От начина по който ги гледаше ставаше ясно, че каквото и да стане по-късно, първите няколко чудовища ще да се изправят лице в лице със сериозен проблем. Е, стига да си имат лица.

— Вие можете ли да се биете с кошмари? — попита ги тя.

Пищящите звуци доста се бяха засилили.

— Ми оно нема нещо, дето да не стае за тупаник — изръмжа Голем Йън — Има ли чутура, че му дадеме цела глава пърхут на чело, нема ли си чутура, подлежи на яко ритане!

Тифани се взря в прииждащите… неща и отбеляза:

— Някои имат по повече от една глава!

— Иха, имаме си късмет! — възкликна Прост Уили.

Пиктситата си наместиха тежестта, готови за бой.

— Гайдарю, — каза Роб Секигоопрай на Уилям гонагъла — А свирни жалейка. Па да се тепаме под песента на миша гайда…

— А не! — надигна глас Тифани — Това аз няма да го търпя! Начинът да биеш кошмар е да се събудиш! Аз съм ви келда! Това е заповед! Отиваме към онези дървета, веднага! Правете каквото ви казвам!

— Мале малко човече! — обади се и Уентуърт.