Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Пиктситата изгледаха дърветата, а после Тифани.

— Давайте де! — крясна тя толкова силно, че някои от тях се присвиха — Ама веднага! Каквото ви казвам! Има по-добър начин!

— Ич не мо’ем да се репчим на бабаяга, Роб — промълви Уилям.

— Аз ще ви отведа вкъщи! — отсече тя. Надявам се, добави тя наум. Но нали беше видяла малкото, кръгло, бледо лице надничащо иззад един дървесен ствол. Сред тези дървета имаше сънтутник.

— Епа да, ма… — започна Роб, после погледна нещо покрай Тифани и рече — Мале не, вижте туй…

Пред редицата настъпващи чудовища имаше едно по-светло петно. Снибс бягаше колкото му държаха силите. Размахваше ръцете си като бутала. Дребничките му крака мязаха на въртящи се колела. Бузите му се бяха издули като балони.

Потопът на кошмарите го застигна и го погълна и продължи напред.

Роб си прибра меча и ревна:

— Аре момци, чухте нашта келда! Фащайте я! Арррре беж!

Някой вдигна Тифани. Други дигнаха още неосвестилия се Роланд. И всички се втурнаха към дърветата.

Тифани извади ръката си от джоба на престилката и разви изпомачканата опаковка от тютюна Веселия Моряк. Трябваше и да се фокусира на него, да и напомня за един сън…

Хората казваха, че морето можело да се види от самия връх на рида, Тифани обаче колкото и да се взираше в ясни зимни дни, когато въздухът беше най-чист, не можеше да види нищо освен някаква синкава мътилка в далечината. Морето на опаковката от Веселия Моряк обаче беше ясно синьо с бели гребени по вълните. Това за Тифани беше морето.

Онова в дърветата изглеждаше като малък сънтутник. Значи не беше много силен. Надяваше се да е така. Оставаше и само да се надява, така че да…

Дърветата наближаваха. Кръгът на кошмарите също. Някои от звуците бяха ужасни — като от тракащи кокали или трошащи се камъни или жилещи насекоми и врещящи котки и всички те идваха все по-близо и по-близо…

… под краката и имаше пясък, белопенести вълни се разбиваха в брега и бавно се оттичаха между камъчетата и всичко това звучеше все едно стара баба смуче кораво лукче.

— Кривънци! Е са па дека сме? — изцепи се Прост Уили.

— Да бе, и оти сите мязаме на жълти гъби? — добави Роб Секигоопрай.

Тифани погледна надолу и се изкиска. Всички пиктсита бяха облечени в дрехите на Веселия моряк — импрегнирани палта и огромни жълти импрегнирани дъждобрани, от които едва им се виждаше по малко от лицата. Те се раздвижиха блъсвайки се от време на време един в друг.

Моят сън! — помисли си Тифани. Сънтутникът използва каквото се намери в главата ти… обаче този сън си е мой . Мога да го използвам .

Уентуърт беше притихнал. Загледал се беше във вълните.

На плажа беше изкарана една лодка. Всичките Нак Мак Фийгъли като едно пиктси (или като една малка жълта гъба) се втурнаха към нея и се заизкачваха през бордовете и.

— Какво правите? — попита ги Тифани.

— Ми я най викам да се чупиме — рече Роб Секигоопрай — Убав сън си намерила, верно си е, ма ич не мо’е тука да останеме.

— Но тук сме на сигурно място!

— Епа се че намери не’но ’личество път за насекъде — каза Роб докато стотина пиктсита надигнаха едното гребло — И нема да се косиш, оти отбируеме ний от лодки. Нали виде одеве Не-съвсем-дребен Джорджи га беше у потоко с Дребен Боби за риба? Че ние, найш ли, много сме навътре у риболовно-траулерните, че и мореплавателните науки.

И вярно, те като че ли наистина разбираха от лодки. Веслата бяха закрепени в ключовете им и една дружина Фийгъли изтика лодката във водата.

— А са ти само ни подай мънечкото лапе — провикна се Роб Секигоопрай от кърмата.

Несигурно, хлъзгайки се по мокрите гладки камъни, Тифани преджапа студената вода и им подаде Уентуърт. Който изглежда си мислеше, че това е страхотна забава.

— Мале малки човечета! — викаше той, докато го поемаха и го спускаха в лодката. Това беше неговата единствена шега, така че скоро тя нямаше да му омръзне.

— А така, убаво бре — говореше му Роб настанявайки го под пейката — А са само тука че ми седиш като добро лапе и нема да зяеш за бонбонки, оти иначе чичко Роб че ти дърпа ухото.

Уентуърт се изкикоти.

Тифани се втурна обратно към брега и се помъчи да изправи Роланд на крака. Той отвори очи и й хвърли замътнен поглед.

— К’о ста’а? — изломоти той — Ей, че странен сън…

И той пак си затвори очите и клюмна.

— Скачай в лодката! — извика му тя, влачейки го през прибоя.