Стив Олтън - Денят на змията

— Ами ако злото присъствие не се появи след три седмици? Какво ще правиш тогава?

Мик изглеждаше озадачен.

— Какво искаш да кажеш?

— Никога ли не ти е хрумвало, че може би грешиш? Мик, ти си посветил целия си живот на разкриването на загадката на маите и на спасението на човечеството. Съзнанието и самоличността ти са повлияни от идеи, внушени от родителите ти, и са подсилени от травмата, която си преживял и която продължава да ти влияе в сънищата ти. Не е нужно да съм Зигмунд Фройд, за да ти кажа, че присъствието, което усещаш, е в теб.

Очите на Мик се отвориха широко.

— Какво ще стане, когато зимното слънцестоене дойде и отмине и всички още сме живи? Какво ще правиш с живота си тогава?

— Аз… Не знам. Мислил съм за това, но не съм си позволявал да се задълбочавам. Страх ме е, че ако го направя, ако се замисля да водя нормален живот, ще отклоня вниманието си от онова, което наистина е важно.

— Най-важното е да изживееш живота си пълноценно. — Доминик го хвана за ръката. — Мик, използвай гениалния си ум, за да се вгледаш в себе си. Мозъкът ти е промит още в детството. Родителите ти са те обрекли да спасиш света, но всъщност ти се нуждаеш от спасение. През целия си живот си гонил бели зайци като Алиса и сега трябва да те убедим, че Страната на чудесата не съществува.

Мик лежеше по гръб и гледаше небето. Думите на Доминик отекваха в ушите му.

— Разкажи ми за майка си, Мик.

Той преглътна и се прокашля.

— Тя беше най-добрата ми приятелка, учител и другар. Всичко в детството ми. Докато Джулиъс прекарваше седмици наред, изследвайки пустинята Наска, мама ми даваше топлота и обич. И когато почина…

— Как умря?

— От рак на панкреаса. Поставиха й диагнозата, когато бях единайсетгодишен. Към края й станах болногледач. Тя губеше сили и линееше. Ракът я разяждаше жива. Четях й, за да отвличам вниманието й от болката.

— Шекспир?

— Да. Любимата й пиеса беше „Ромео и Жулиета“. „Смъртта изпи меда на твоя дъх — но тя над твойта хубост няма власт“ 6 6 Превел Любомир Огнянов. — Б.пр. .

— Къде беше баща ти през цялото това време?

— Къде другаде, освен в пустинята Наска?

— Близки ли бяха родителите ти?

— Много. Казваха, че са сродни души. Когато умря, мама отнесе в гроба си сърцето на татко. И част от моето.

— Щом я е обичал толкова много, как е могъл да я остави, когато е умирала?

— Казваха, че издирването им било по-важно и по-благородно, отколкото баща ми да седи и да гледа как смъртта превзема тялото й. От ранна възраст научих какво е орис.

— Какво?

— Мама смяташе, че някои хора са благословени със специална дарба, която определя пътя им в живота. Дарбата е придружена от голяма отговорност и изисква саможертва.

— И тя е мислела, че ти имаш такава дарба?

— Да. Каза, че съм наследил уникална прозорливост и интелигентност, предадени ми от прадедите й. Обясни ми, че онези, които не притежават дарбата, няма да ме разберат.

„Господи, родителите му наистина здравата са го объркали. Ще му трябват десетилетия терапия.“ Доминик тъжно поклати глава.

— Какво?

— Нищо. Замислих се за Джулиъс, който е оставил единайсетгодишния си син да носи на плещите си тежкото бреме да се грижи за умиращата си майка.

— Не беше бреме, а начин да й се отблагодаря за всичко, което ми е дала.

— Баща ти беше ли там, когато тя умря?

Думите й накараха Мик да изтръпне.

— Да. — Той се вторачи в хоризонта. Очите му станаха сурови, после изведнъж се съсредоточиха и Мик грабна бинокъла.

На хоризонта на запад се виждаше нещо.

— Там има стара петролна платформа. Нали Из е докладвал, че в района няма нищо?

— Да.

— На пилона е издигнато американското знаме. Нещо не е наред.

— Мик…

Той видя приближаващия се катер и фокусира бинокъла.

— По дяволите. Бреговата охрана. Угаси двигателите. За колко време можем да спуснем подводницата във водата?

— За пет минути. Веднага ли искаш да се потопим?

— Сега или никога. — Мик хукна към кърмата и махна брезента от миниподводницата. — Бреговата охрана ще ни познае. Ще ни арестуват. Вземи запаси.

Доминик хвърли няколко кутии с храна и бутилки вода в една раница и влезе в подводницата.

Катерът се приближи на стотина метра и командирът започна да крещи по мегафона.

— Хайде, Мик! — подкани го Доминик.

— Включи двигателите! Идвам. — Мик хукна към каютата и започна да търси дневника на баща си.

— Говори Бреговата охрана на Съединените щати. Навлезли сте в забранени води. Угасете моторите и се пригответе за проверка.