Стив Олтън - Денят на змията

— Ами ако има право? Ако Мик наистина е психопат? Може да изпадне в пристъп на насилие и да те изнасили. В края на краищата е бил затворен единайсет години и…

— Няма да го направи.

— Вземи поне пистолета ми с упойващите патрони. Малък е и прилича на запалка. Ще се побере в дланта ти.

— Добре, ще го взема, но няма да ми трябва.

Едит се обърна и видя, че към тях се приближава Дори Симпсън, а дъщеря й Карън отива в къщата.

Доминик стана и прегърна Дори.

— Искаш ли нещо за пиене?

Дори седна до Еди.

— Да, газирана вода. За съжаление, не можем да останем дълго.

Детектив Шелдън Сейнтс седеше на борда на „Хатерас“ и с мощен бинокъл, поставен на статив, наблюдаваше Доминик, която тръгна към къщата.

В каютата влезе друг детектив, облечен в къс джинсов панталон и фланелка.

— Хей, Тед току-що хвана риба.

— Крайно време беше, по дяволите. Висим тук вече осем часа. Дай ми бинокъла за нощно виждане. Става тъмно.

След пет минути Сейнтс видя, че красивата заподозряна с дълги черни коси излезе от къщата. Тя се приближи до пейката, даде газирана вода на двете жени и седна.

Минаха още двайсет минути. Блондинката със слънчевия загар излезе от къщата и се присъедини към трите жени. Прегърна Едит Акслър, после помогна на майка си да стане и двете си тръгнаха.

Чернокосата красавица и Едит Акслър останаха да седят на пейката. Държаха се за ръце.

Дори Симпсън се качи на предната седалка на линкълна, а блондинката включи двигателя и потегли на югозапад, към главния път.

Доминик протегна ръка и почеса главата си под перуката.

— Винаги съм искала да бъда руса.

— Не я сваляй, докато не излезем от района на пристанището. — Дори й даде малък пистолет с упойващи патрони с размера на запалка. — Едит каза да не се разделяш с това нещо. Обещах й, че ще те убедя да го направиш. Ще можеш ли да управляваш миниподводницата?

— Ще се справя.

— Мога да дойда с вас.

— Не. Ще се чувствам по-добре, като знам, че ти и Карън се грижите за Едит.

Когато пристигнаха на частния кей в Каптива, вече беше късно. Доминик прегърна за довиждане възрастната жена, после се приближи до очакващата я моторница.

Сю Рубен й каза да развърже въжето и след няколко минути моторницата пореше водите на Мексиканския залив.

Доминик махна перуката, после дръпна сивия брезент.

Мик лежеше по гръб. Дясната му китка бе окована с белезници за долната част на седалката. Той й се усмихна, после се сви от болка, когато моторницата подскочи по вълните и главата му се удари в палубата от фибростъкло.

— Сю, къде е ключът?

— Мисля, че трябва да го оставиш да лежи там, докато стигнем до траулера. Няма смисъл да рискуваш…

— Ще му стане лошо от вълнението. Дай ми ключа. — Доминик отключи белезниците и помогна на Мик да седне на седалката. — Как си?

— По-добре. Сестрата свърши хубава работа.

Моторницата се приближи до петнайсетметров траулер и Сю изключи двигателя.

Мик се качи на борда.

Сю прегърна Доминик, пъхна пистолета в ръката й и каза:

— Внимавай.

— Сю…

— Тихо. Пръсни му черепа, ако опита нещо.

Доминик пусна пистолета в джоба на якето си, после се качи на борда и махна на Сю. Моторницата отплава.

Настъпи тишина. Траулерът се поклащаше по вълните под звездното небе.

Доминик погледна Мик, но в мрака не видя очите му.

— Да тръгваме, а? — „Успокой се. Адски си нервна.“

— Дом, първо искам да ти кажа нещо.

— Не е необходимо. Ще ми се отблагодариш, като ми помогнеш да разбера какво се е случило с Из.

— Разбира се, но искам да ти кажа нещо друго. Знам, че още се съмняваш в мен. Трябва да знаеш, че можеш да ми вярваш. Знам, че искам много, но се кълна в душата на майка си, че по-скоро бих умрял, отколкото да позволя да ти се случи нещо лошо.

— Вярвам ти.

— И не съм луд. Знам как звучат думите ми понякога, но не съм откачен.

Доминик отмести поглед.

— Знам, Мик. Трябва да тръгваме, защото ченгетата цял ден наблюдават къщата. Ключовете трябва да са под седалката в кабината.

Доминик изчака Мик да влезе в кабината, после извади пистолета от джоба си. Вторачи се в оръжието, припомняйки си предупреждението на Фолета. „Убеден съм, че Мик ще е очарователен и ще иска да ви смае.“

Моторите забръмчаха.

Доминик се поколеба, после хвърли пистолета във водата.

„Господ да ми е на помощ…“

29 ноември 2012 г.

Мексиканският залив

5:14 ч.

Петнайсетметровият траулер „Веселият Роджър“ плаваше на запад под утринното небе, на което още блестяха звезди. Доминик седеше в кабината и се опитваше да не заспи, макар че клепачите й бяха натежали. Беше изтощена, но полагаше усилия да съсредоточи вниманието си върху книгата с меки корици. След като прочете един и същ откъс за четвърти път, реши да позволи миг почивка на зачервените си очи.