Стив Олтън - Денят на змията

— Черната тиня вероятно е била изхвърлена автоматично, когато сигналът е реактивирал някаква извънземна система за поддържане на живота.

Директорът на НАСА едва сдържаше вълнението си.

— Забравете за монтирането на телескопа на Луната. Ако Марвин не греши, можем да проникнем в кораба и евентуално да установим контакт директно с извънземния разум, използвайки апаратурата им.

— Предполагаш, че родният свят на извънземните още съществува? — попита Марвин. — Космическият сигнал е бил излъчен преди милиони години. Слънцето на планетата може да се е превърнало в супернова…

— Да, разбира се, имаш право за това. Искам да кажа, че ни се предоставя невероятната възможност за достъп до свръхразвитите технологии, които може да са оцелели в кораба. Потенциалното богатство на знанията там долу може да ускори развитието на цивилизацията ни през следващото хилядолетие.

Вицепрезидентът усети, че ръцете му треперят.

— Кой друг знае за това?

— Само хората в тази стая и шепа служители на НАСА.

— А биологът от СПАН, онзи във Флорида?

— Биологът е мъртъв — отговори Олдрич. — Мексиканската брегова охрана е намерила трупа му. Бил е покрит с черната тиня.

Чейни тихо изруга.

— Добре. Очевидно незабавно трябва да информирам президента. А през това време искам да затворите публичния достъп до СПАН. От този момент операцията става секретна.

— А сателитните снимки? — попита Олдрич. — Предметът излъчва ярка светлина. Някой от чуждите сателити може да го забележи. Изпратим ли военен или дори изследователски кораб в района, ще подскажем на останалия свят, че там има нещо.

Директорът на НАСА кимна.

— Дебра има право, сър. Но мисля, че има начин да запазим операцията в тайна, докато в същото време дадем на учените ни неограничен достъп до онова нещо долу.

Вашингтон, окръг Колумбия

Маями, Флорида

Антъни Фолета заключи вратата на кабинета си, после седна зад бюрото и се обади по видеотелефона. На екрана се появи лицето на Пиер Борджия.

— Има ли нещо ново, директоре?

— Не, сър — тихо отговори Фолета. — Но полицаите следят момичето. Сигурен съм, че рано или късно той ще се свърже с нея…

— Рано или късно? Виж какво, Фолета, обясни им, че Гейбриъл е опасен. Кажи на ченгетата да стрелят, ако го видят. Искам го мъртъв, инак ще се сбогуваш с директорството в Тампа.

— Гейбриъл не е убил никого. И двамата знаем, че полицаите няма да го застрелят…

— Тогава наеми някой, който да го направи.

Фолета се вторачи в краката си, сякаш обмисляше думите на държавния секретар. Всъщност очакваше тази заповед, откакто пациентът бе избягал.

— Може би познавам човек, който ще свърши тази работа, но ще струва скъпо.

— Колко?

— Трийсет бона. Плюс разходите.

Борджия се изсмя подигравателно.

— Ти си скапан покерджия, Фолета. Ще ти изпратя двайсет, нито цент повече. Ще ги получиш до един час.

Мониторът угасна.

Фолета изключи видеотелефона, после се увери, че разговорът е записан, и дълго обмисля следващия си ход. Накрая извади от чекмеджето на бюрото клетъчния си телефон и набра номера на пейджъра на Реймънд.

Остров Санибел, Флорида

Белият линкълн спря и трийсет и една годишната Карън Симпсън, блондинка с тъмен слънчев загар и светлосиня рокля, слезе, заобиколи от другата страна и отвори вратата на майка си Дори.

Полицаят в цивилно облекло в микробуса, паркиран малко по-нататък на улицата, наблюдаваше двете опечалени жени, които бавно се приближиха до дома на семейство Акслър, където имаше събиране в памет на покойните. Според еврейския обичай трийсетте гости щяха да се разхождат в двора, да разговарят, да ядат и да си разказват спомени — да правят каквото могат, за да се утешават взаимно.

Доминик и Едит седяха на една пейка и гледаха залязващото слънце.

На около осемстотин метра от брега един рибар се опитваше да загребе с кепчето си някаква риба.

— Изглежда, най-после хванаха нещо — отбеляза Едит.

— Това е всичко, което ще хванат.

— Кукличке, обещай ми, че ще внимаваш.

— Обещавам.

— И сигурна ли си, че знаеш да управляваш миниподводницата?

— Да, Из ми позволи… — Очите на Доминик се насълзиха от спомена. — Сигурна съм.

— Сю мисли, че трябва да вземеш пистолета й.

— Не си навлякох всичките тези неприятности да помогна на Мик да избяга, само за да го застрелям.

— Тя смята, че не трябва да си толкова доверчива.

— Сю винаги е страдала от параноя.