Стив Олтън - Денят на змията

„Само няколко секунди. Не заспивай…“

Книгата падна от ръцете й и шумът я стресна. Доминик пое глътка хладен въздух и се вгледа в тъмния коридор, водещ към каютите под палубата. Мик беше долу и спеше. Тази мисъл я успокои и същевременно я уплаши. Въпреки че траулерът се движеше на автопилот, Доминик не искаше да заспива — бяха я завладели най-ужасните й страхове.

„Това е абсурдно. Мик не е Тед Бънди. Той никога няма да ми направи нищо лошо…“

Забеляза, че хоризонтът просветлява. Страхът я бе убедил, че е най-добре да спи през деня. Реши да събуди Мик на зазоряване.

— „Веселия Роджър“, обади се. Алфа-Зулу три-девет-шест вика „Веселия Роджър“. Обади се…

Доминик грабна радиопредавателя.

— Тук „Веселия Роджър“. Казвай, Алфа-Зулу.

— Как си, кукличке?

— Добре. Какво има? Струваш ми се разстроена.

— Федералните власти затвориха СПАН. Твърдят, че е технически проблем, но не им вярвам.

— По дяволите. Защо мислиш, че…

Виковете на Мик накараха сърцето на Доминик да подскочи.

— Господи, Едит, ще ти се обадя по-късно…

— Викове ли чух?

— Няма нищо. Ще ти се обадя.

Доминик изключи предавателя и хукна надолу по стълбите.

Мик се бе свил на ъгловото легло като уплашено и объркано животно. Черните му очи бяха широко отворени и блестяха на светлината на единствената крушка над главата му.

— Мамо? — Гласът му беше прегракнал. Ужасяващ.

— Мик, всичко е наред…

— Мамо? Кой е тук? Не те виждам.

— Аз съм, Мик. Доминик. — Тя запали още две лампи, после седна на ръба на леглото.

Мик беше гол до кръста, стегнатите му мускули бяха облени в студена пот. Ръцете му трепереха.

Той я погледна в очите. Още беше объркан.

— Доминик?

— Да. Добре ли си?

Мик се взря в лицето й, после огледа каютата.

— Трябва да изляза оттук…

Стана, мина покрай нея и се запрепъва нагоре по дървените стълби.

Доминик се втурна след него. Страхуваше се, че може да падне във водата.

Мик спря на носа на траулера. Студеният вятър брулеше лицето му. Доминик грабна едно одеяло и го уви около голите му рамене. Видя сълзи в очите му.

— Добре ли си?

Той дълго гледа тъмния хоризонт.

— Не. По-рано мислех, че съм добре. Но сега разбирам, че съм се разкапал.

— Ще ми разкажеш ли съня си?

— Не. Не сега. — Мик я погледна. — Сигурно те уплаших до смърт.

— Всичко е наред.

— Най-лошото… Най-страшното, когато си в единична килия, е да се събудиш крещейки и да установиш, че си съвсем сам. Нямаш представа каква празнота изпитваш.

Тя го заведе да седне на пейката до кабината. Той се облегна на стената, махна одеялото от лявото си рамо и й направи знак да седне и тя.

Доминик се сгуши до Мик и сложи глава на студените му гърди. Той дръпна одеялото на раменете й.

След няколко минути и двамата заспаха дълбоко.

16:50 ч.

Доминик извади две кутии със студен чай от хладилника, провери местоположението им на навигационната система и се върна на носа. Слънцето в късния следобед още беше силно. Отражението му във фибростъклото на палубата я накара да присвие очи. Тя си сложи слънчеви очила и седна до Мик.

— Видя ли нещо?

Той свали бинокъла от очите си.

— Още не. На какво разстояние сме от брега?

— На около осем километра. — Доминик му даде чай. — Искам да те питам нещо, Мик. Спомняш ли си, когато в клиниката ме попита дали вярвам в злото? Какво имаше предвид?

— Попитах те дали вярваш и в Бог.

— От религиозна гледна точка ли ме питаш?

Той се усмихна.

— Защо психиатрите винаги отговарят на въпроса с въпрос?

— Предполагам, защото искаме да сме ясни.

— Исках само да знам дали вярваш в съществуването на висша сила.

— Вярвам, че някой ни наблюдава и докосва душите ни на някакво висше измерение на съществуване. Сигурно изпитвам потребност да вярвам, че е така, защото тази мисъл е успокояваща. А ти?

Мик се вгледа в хоризонта.

— Мисля, че притежаваме духовна енергия, която съществува в друго измерение, където можем да отидем само когато умрем.

— Не бях чувала подобно описание на рая. А злото? Вярваш ли в Дявола?

— Дяволът, Сатаната, Велзевул, Луцифер. Какво значение има името? Ти каза, че вярваш в Бог. Твърдиш ли, че Божието присъствие ти влияе да бъдеш добър човек?

— Ако съм добър човек, това е защото аз съм избрала да бъда такава. Вярвам, че на човешките същества е дадена свободата да избират.

— И какво оказва въздействие върху избора им?

— Обичайните неща — семейният живот, обкръжението, приятелите, околната среда и жизненият опит. Всички имаме определени наклонности, но в крайна сметка способността да разбираме какво ни се случва ни позволява всеки ден да взимаме решения. Ако искаш да разделиш тези решения на добри и лоши, хубаво, но все пак съществува свободен избор.