Стив Олтън - Денят на змията

Доминик натисна кормилото надолу и подводницата се отправи към центъра на тунела. Мик се хвана за стълбата. В „Морски жълъд“ отекна свистене.

— Звукът идва от стените на тунела — каза Доминик. — Вътрешният пласт, изглежда, играе ролята на нещо като гигантска гъба. Мик, вляво от теб има сензор с надпис спектрофотометър…

— Виждам го. — Той активира системата. — Ако правилно разбирам показанията, газът, който се процежда от тази дупка, е чист кислород.

В кабината се чу тракане, което се засили, докато подводницата се спускаше все по-надолу. Мик се приготви да каже нещо, но „Морски жълъд“ изведнъж се стрелна напред, рязко увеличавайки скоростта си.

— Хей, намали…

— Не съм аз. Повлече ни някакво течение. — В гласа й прозвуча паника. — Външната температура се повишава, Мик. Мисля, че сме всмукани в кратер с лава!

Мик се вкопчи в стълбата. Стъклата на уредите започнаха да вибрират от пулсиращите звуци.

Миниподводницата стремглаво се спускаше в дупката.

— Мик! — извика Доминик. Губеше контрол върху управлението. Светлините угаснаха. Обви ги мрак.

Доминик почувства, че се задушава в очакване на удара, който щеше да разбие подводницата. „О, Господи, ще умра. Моля те, помогни ми…“

Мик вкопчи ръце и крака в стоманената стълба. „Не се съпротивлявай. Остави го да се случи. Нека безумието свърши…“

Подводницата започна да се върти, сякаш бе попаднала в гигантска центрофуга.

Разнесе се силен гръм.

Мексиканският залив

2150 метра под повърхността

Непрестанното туптене в главата принуди Мик да отвори очи.

Тишина.

Лежеше по гръб, затрупан с димящи отломки от счупените уреди. В кабината беше влажно и тъмно, с изключение на слабата светлина на оранжевото контролно табло, проблясващо някъде в далечината. В гърлото на Мик се процеждаше някаква топла течност, която го задушаваше.

Той се претърколи и изплю кръвта от устата си. Цялото тяло го болеше. Главата му беше замаяна. От ноздрите му също течеше кръв.

Дълго седя на пода — мъчеше се да си спомни кой е и къде се намира.

„Миниподводницата. Дупката… Доминик!“

— Доминик? — Мик запълзя към седалката. — Дом, чуваш ли ме?

Тя бе изпаднала в безсъзнание. Главата й бе клюмнала на гърдите. Сърцето му затуптя от страх. Мик внимателно наклони стола, вдигна кървящата й глава и я облегна назад, после провери дали диша. Дишаше. Той разхлаби предпазния колан на гърдите й и се зае с кървящата рана на челото й.

Съблече фланелката си, накъса я на дълги ивици и превърза раната.

Доминик изстена, надигна се и повърна. Мик намери комплекта за първа помощ и бутилка вода и се върна при нея.

— Мик?

— Тук съм. — Той извади пликче с лед и го притисна до главата й. — Раната ти е доста неприятна. Кръвотечението почти спря, но вероятно имаш мозъчно сътресение.

— Мисля, че си счупих ребро. Трудно дишам. — Тя отвори очи и го погледна разтревожено. — Тече ти кръв!

— Счупих си носа. — Мик й даде водата.

Доминик затвори очи и отпи малка глътка.

— Къде сме? Какво стана?

— Спуснахме се в дупката и се блъснахме в нещо. Подводницата е счупена. Системите едва функционират.

— Още ли сме в дупката?

— Не знам.

Мик се приближи до предното стъкло и надникна. Аварийният фар на „Морски жълъд“ осветяваше тясна пещера, в която нямаше вода. Подводницата, изглежда, бе заседнала между две тъмни вертикални бариери. Разстоянието между двете стени се стесняваше и завършваше в извита метална капсула.

— Господи, къде сме, по дяволите?

— Какво има?

— Не знам. Нещо като пещера. Подводницата се е заклещила между две стени, но навън няма вода.

— Можем ли да се измъкнем?

— Не знам. Нямам представа дори къде се намираме. Забеляза ли, че вибрациите спряха?

— Да, имаш право. — Тя чу, че Мик търси нещо сред отломките.

— Какво правиш?

— Търся аквалангите.

Той намери водолазен костюм, маска и кислородна бутилка.

Доминик седна и изохка. Болката и световъртежът се върнаха.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще се опитам да намеря изход.

— Чакай, Мик. Сигурно сме на километър и половина под повърхността. Налягането ще ни смаже в мига, в който отвориш люка.

— В пещерата няма вода. Това означава, че е херметически затворена. Мисля, че трябва да рискуваме. Ако останем тук, ще умрем. — Той събу маратонките си и облече неопреновия костюм.

— Ти беше прав. Не трябваше да влизаме в дупката. Постъпих глупаво. Трябваше да те послушам.