Стив Олтън - Денят на змията

Мик се наведе над нея.

— Ако не беше ти, още щях да гния в клиниката на Фолета. Стой тук и не мърдай, докато намеря начин да се измъкнем.

Доминик преглътна сълзите.

— Не ме оставяй, Мик. Не искам да умра сама…

— Няма да умреш…

— Колко кислород е останал?

Той погледна контролното табло.

— Почти за три часа. Успокой се и…

— Чакай. Не тръгвай още. — Тя го хвана за ръката. — Прегърни ме. Моля те.

Мик коленичи, притисна лице към нейното и вдъхна уханието й, сетне прошепна:

— Ще намеря начин да се измъкнем оттук. Обещавам.

— Ако не можеш… Ако няма изход, обещай ми, че ще се върнеш.

Той преглътна буцата в гърлото си.

— Обещавам.

Стояха прегърнати още няколко мига, после Мик се изправи.

— Чакай, Мик. Бръкни под седалката. Там трябва да има резервен комплект с аварийни запаси.

Той извади метално куфарче, отвори го и видя нож, няколко факли и газова запалка.

— Под седалката има и малка бутилка с чист кислород. Вземи я.

— Ще трябва да нося много неща. Ще ти оставя резервната кислородна бутилка.

— Не. Вземи я. Ако ти се свърши въздухът, и двамата ще умрем.

Мик отново обу маратонките си, залепи с тиксо ножа за крака си и сложи едната кислородна бутилка на гърба си, а другата закачи на колана си. После пъхна факлите в елека си и започна да се качва по стълбата.

Стигна до люка, пое дълбоко въздух и се опита да го отвори.

Нищо.

„Ако греша за херметизирането, и двамата ще умрем още сега.“ Мик обмисли възможностите си за избор, после опита пак, като бутна с рамо капака от титан. Люкът изсъска, освободи се от гумения предпазител и се отвори.

Мик излезе от подводницата и се покатери по корпуса, после затвори капака. Изправи се и си удари главата в скалата отгоре.

Наведе се, потърка удареното, огледа се и видя, че се намира в огромна камера с формата на поничка, осветена от аварийния фар на подводницата. Носът й беше заклещен между две извити двуметрови остриета, досущ ветропоказатели. На светлината на фенерчето се видяха десетина перки като на вятърна мелница.

„Знам какво е това — гигантска турбина. Сигурно сме били всмукани надолу по шахтата на отдушника. Вече не се чува тракане. Подводницата е блокирала въртенето на перките и е задръстила турбината и шахтата.“

Той слезе от „Морски жълъд“ и стъпи на хлъзгава метална повърхност. „Но къде е водата?“

И в следващия миг тежко падна по гръб, изохка от болка, после вдигна глава.

На светлината на фенерчето видя шуплест черен гъбовиден материал, който покриваше цялата средна част на тавана. На главата му паднаха капки морска вода.

Стана, протегна ръка и с изненада установи, че шуплестият материал е изключително ронлив. Извади ножа и изкърти няколко парчета скала, напоена с морска вода.

Някъде вдясно отекна свистене на въздух. Мик се хвана за горната част на една от металните перки и освети тавана.

Звукът идваше от широка метър и двайсет шахта в тавана над следващата перка на ротора. Тъмният тунел се извисяваше почти вертикално и водеше нагоре.

Мик се изкатери по стоманената стена и застана под отвора. Лъхна го гореща струя въздух.

„Шахта на отдушник?“

Придвижи се до следващата перка на турбината и я възседна.

Внимателно докосна тавана, изправи се, изтегли се нагоре в тъмния тунел и запълзя. После се претърколи на една страна, облегна се на стената и протегна крака към противоположната страна на цилиндъра. Погледна нагоре и видя огромен тунел, извисяващ се под ъгъл седемдесет градуса в мрака.

„Няма да е лесно…“

Притискайки гръб и крака в стената на шахтата, започна да се промъква нагоре. Дланите му се изпотиха, охлузените му пръсти едва се задържаха по хлъзгавата метална повърхност.

За двайсет минути изкатери двайсет и петте метра до върха. Но там цареше мрак и нямаше изход.

Удари главата си в стената и изстена от отчаяние. Уморените мускули на краката му започнаха да треперят. Мик усети, че се плъзга, протегна ръце и изпусна фенерчето.

„По дяволите…“

Чу как фенерчето се счупи.

„Ако не внимаваш, ще го последваш.“

Мик бавно извади газовата запалка и една от факлите и в няколко минути безуспешно се опитва да я запали.

Вторачи се в запалката, която имаше газ, но отказваше да запали. „Не можеш да запалиш огън, без да има кислород, тъпако.“

Мик пое дълбоко въздух, извади дихателната тръба от устата си и пусна към запалката струя кислород. Лумна огън и факлата за момент се запали.