Стив Олтън - Денят на змията

Ела при мен, Майкъл.

Мик направи крачка и плавно се понесе над енергийното поле. Събра смелост, направи още пет-шест крачки и се плъзна над огледалната повърхност на езерото. Имаше чувството, че е ангел без крила, насочван от невидима сила.

— Татко?

Още малко…

— Къде си, татко?

Мик се приближи до отсрещната страна на огромна черна платформа, извисяваща се на десетина метра над блестящата повърхност. Обзе го ужас, когато осъзна, че не може да спре и че инерцията на този безтегловен свят го води към нещо пряко волята му.

Ти си мой.

Мик изпадна в паника и се обърна, за да избяга, но краката му само безпомощно се размахваха. Нещо го понесе нагоре и далеч от повърхността на езерото. Той се преобърна по корем, като безуспешно се опитваше да се вкопчи в енергийното поле. Изведнъж някакво силно, леденостудено и зло присъствие го дръпна назад към платформата.

Мик падна на колене, сякаш се кланяше на божество. Започна да се задушава и се уплаши, после погледна нагоре, за да види какво го задържа.

Там имаше капсула — висока и широка колкото локомотив и дълга колкото футболно игрище. От платформата излизаха множество пламтящи, подобни на пипала проводници, които захранваха затворения вътре предмет, наподобяващ димящо стъкло, досущ хиляди тръбички на интравенозна система.

Защо се страхуваш от мен, Майкъл?

В цилиндъра лумна силна светлина, която озари огромно същество.

Мик се вцепени от страх. На лицето му се изписа ужас. Крайниците вече не издържаха тежестта на тялото му.

Погледни ме, Майкъл! Виж лицето на собствената си плът и кръв!

Невидима сила блъсна Мик с главата напред в подобната на стъкло повърхност. Той почувства присъствието на злото в изпълнената с пушек камера. В гърлото му се надигна повръщане с дъх на сяра, което го задави. Мик затвори очи. Съзнанието му не можеше да възприеме ужаса, който виждаше.

Мощна вълна от енергия отвори очите му.

В жълтеникавата мъгла в капсулата се появи лице. Сърцето на Мик започна да бие като обезумяло.

„Не…“

Това беше Джулиъс. Снежнобелите коси на баща му бяха разрошени като на Айнщайн, а съсухреното му лице беше набръчкано. Познатите нежни очи се взряха в Мик.

Майкъл, как може да се страхуваш от собствения си баща?

— Ти не си моят баща…

Разбира се, че съм баща ти. Замисли се, Майкъл. Не си ли спомняш как умря майка ти? Ти беше толкова ядосан. Мразеше ме заради онова, което направих. Погледна ме в очите, точно както правиш сега, и ме прокле да отида в ада!

Чудовищният глас отекна в ушите на Мик и той закрещя. Лицето на Джулиъс се разми в две кървавочервени, демонични, огромни очи на влечуго. Зениците представляваха златисти цепки, които изгаряха душата и разсъдъка му.

Мик нададе смразяващ кръвта писък, когато леденостудените пръсти на смъртта докоснаха измъченото му съзнание, скочи от платформата, но застина във въздуха.

Ти си моята плът и кръв. Наблюдавах те и чаках този ден. Знам, че усещаш присъствието ми. Скоро ще бъдем заедно. Слети в едно… баща и син.

Мик погледна нагоре и видя, че спиралната галактика над главата му се върти по-бързо. От средата на разтопената лава се издигна огромен кух стълб от изумруденозелена енергия и се отправи към тавана, като торнадо. Фунията от енергия се сля с водовъртежа и двете се завъртяха още по-бързо.

Мик имаше чувството, че очите му ще изхвръкнат от орбитите си. Макар да беше на ръба на лудостта, забеляза вълнение в средата на езерото. Нещо се надигаше над разтопената повърхност.

И после в средата на изумруденозелената фуния от енергия се извиси същество — черна като мрака, подобна на влечуго, хищническа форма на живот с двайсетметрови разперени крила. От торса на съществото висяха два тризъби нокътя. Черепът нямаше лице, приличаше на наковалня и беше продълговат и извит като рог. Извитата опашка беше дълга наполовина колкото крилата. Около очертанията на очите без зеници светеше луминесцентно кехлибарено сияние.

Мик гледаше втрещен как таванът над спиралната галактика изчезна. Видя се вертикална скална шахта, издълбана в морското дъно. Водата в шахтата се въртеше, образувайки чудовищен водовъртеж.

Мик притисна до гърдите си малката кислородна бутилка, махна маската от лицето си и се опита да се отдалечи от водовъртежа.

Средата на тавана се отвори с оглушителен тътен, който изпълни камерата. Ушите на Мик започнаха да пукат, когато морето нахлу вътре.