Стив Олтън - Денят на змията

Маями, Флорида

22:17 ч.

Мик Гейбриъл седеше на леглото и мълчаливо се клатеше напред-назад. Черните му очи бяха безизразни, а устата — отворена. По небръснатата му челюст се стичаше слюнка.

В стаята влезе санитарят Тони Барнс. Току-що се бе върнал от триседмично отстраняване от работа.

— Шега или почерпка, зомби. Време е за нощната инжекция.

После вдигна отпуснатата ръка на Мик и огледа серията от лилави убождания.

— Какво пък, по дяволите. — Санитарят заби иглата в ръката му и започна да инжектира торазин в разкъсаната вена.

Мик се оцъкли и се строполи в краката на Барнс.

Санитарят подритна главата му, погледна през рамо, за да се увери, че са сами, и облиза ухото му.

В същия миг чу, че Марвис прави обиколката си.

— Приятни сънища, приятелко — каза Тони и бързо излезе.

Вратата се заключи автоматично. Светлината на лампите намаля.

Мик отвори очи.

После стана, отиде залитайки до мивката и наплиска лицето и ухото си със студена вода. Изруга тихо и притисна с палец разкървавената си вена. После, когато усети, че зрението му се замъглява, почна да прави лицеви опори.

През следващите два часа прави гимнастика, подскача и тича на място, за да изгори торазина, преди да е завладял централната му нервна система.

Сутрешните инжекции бяха най-тежки, защото отначало му ги слагаше лично Фолета, като шепнеше в ухото му обиди. След като транквилантът въздействаше, Фолета слагаше Мик в инвалидната количка и тръгваше на визитация, като предупреждаваше другите пациенти, че няма да търпи неподчинение.

Среднощната гимнастика след третата инжекция си заслужаваше — Мик изгаряше торазина и възвръщаше разсъдъка си. На четвъртата сутрин събра достатъчно сили, за да измисли план.

Оттогава се държеше като напълно отпуснат, неразсъждаващ и несъзнаващ нищо човек. Сутрин санитарите го намираха да лежи на пода, изпаднал в унес и безчувствен. Това ги ядосваше, защото трябваше да го хранят и да го обличат. След седмица Фолета бе принуден да намали дозата на две инжекции следобед и вечер.

През последните няколко седмици графикът на Фолета беше претоварен с други въпроси и той престана да наглежда Мик и го повери на санитарите.

За пръв път от единайсет години затворничество охраната около Мик отслабна.

Център за космически полети „Годард“, НАСА

Грийнбелт, Мериленд

Директорът на НАСА Брайън Додс се вторачи недоверчиво в огромната компютърна разпечатка на бюрото си.

— Обясни ми го пак, Суики.

Помощникът му Гари Суикъл посочи с дебелия си показалец шахматната схема, състояща се от тринайсет квадратчета, повтаряща се многократно на листовете.

— Радиосигналът се състои от тринайсет различни съзвучия, изобразени тук от тези колони. Всяко съзвучие може да бъде излъчено по двайсет последователни честоти. Това дава възможност за двеста и шейсет комбинации от звукови схеми или команди.

— Но нали каза, че няма повтаряща се схема?

— Само в началото. — Суикъл отгърна първите страници на разпечатката. — Когато сигналът се появи, съзвучията бяха прости — няколко тона, изсвирени на една и съща честота и повторени многократно. Сега погледни тук. На седемнайсетата минута всичко се променя и тринайсетте съзвучия и двайсетте честоти започват да се излъчват едновременно. И оттогава сигналът не се повтаря. През останалите сто осемдесет и пет минути са използвани всичките двеста и шейсет комбинации от звукови байтове, които показват високо структурирано съобщение.

— Сигурен ли си, че през първите седемнайсет минути няма легенда? Някакви математически уравнения? Нещо подобно на указания?

— Не, нищо.

— По дяволите! — Додс потърка зачервените си очи.

— Какво мислиш, шефе?

— Спомняш ли си лятото на 1998 година, когато загубихме връзка със сателита СОХО? Преди Аресибо да го намери, излъчвахме многократно един и същ радиосигнал, за да установим контакт с главния компютър на борда. На това ми приличат първите седемнайсет минути на този сигнал. Няма легенда, нито указания или код, а само космически сигнал-носител, който се повтаря като телефонен звън, очакващ отговор от другия край на линията, за да излъчи информация.

— Съгласен съм, но в това няма логика. Извънземните, които излъчват сигнала, не може да очакват нашият вид да изтълкува цялата тази информация без легенда.

Лицето на директора пребледня.

— Какво има?

— Хрумна ми една налудничава мисъл. Не ми обръщай внимание. Капнал съм от умора.