Стив Олтън - Денят на змията

Беше манипулирана и за пореден път Майкъл Гейбриъл трябваше да изстрада последиците.

— Рей, тази вечер не ми се танцува. Би ли ме закарал вкъщи?

— Вкъщи? Вече сме на половината път до Саут Бийч.

— Моля те.

Той погледна изваяните й крака и си представи как се увиват около мускулестото му тяло.

— Добре, слънчице, вкъщи.

След двайсет минути колата спря на паркинга пред жилищния й блок.

Доминик се усмихна.

— Благодаря за вечерята. Съжалявам, че развалих вечерта, но наистина не се чувствам добре. Следващия път аз черпя.

Реймънд изключи двигателя.

— Ще те изпратя.

— Не е необходимо. Ще се видим в клиниката.

Доминик отвори вратата и тръгна към асансьора.

Реймънд забърза след нея.

— Рей, казах ти, че…

— Нищо не ми коства, пък и искам да ти видя спалничката.

— Не тази вечер, Рей.

— Уговорката ни не беше такава. — Той я хвана през кръста и я придърпа към себе си.

— Не…

Преди Доминик да успее да го спре, Реймънд я притисна до стената и пъхна език в устата й. Дясната му ръка посегна към гърдите й.

Доминик изпадна в паника — в съзнанието й нахлуха десетки спомени от детството й.

Тя се задави, после ухапа езика му.

— По дяволите… — Реймънд я зашлеви, после я притисна до стената и разкъса полата й.

— Пусни я!

Равинът Ричард Стайнберг и съпругата му се приближаваха към тях.

— Разкарай се — отговори Реймънд. — Това не е твоя работа.

— Пусни я, иначе ще извикаме полицията — каза Минди Стайнберг и вдигна клетъчния си телефон.

Реймънд тръгна заплашително към тях, като повлече и Доминик.

— Не прави глупости — каза равинът и посочи камерите на охраната.

— Рей — викна Доминик.

Той спря — и в същия миг тя заби токчето си в пръстите на крака му. Реймънд изкрещя от болка и я пусна. Тя го удари в адамовата ябълка и заглуши писъка му.

Реймънд се хвана за гърлото — опитваше се да си поеме въздух. После се свлече, падна на колене, а Доминик се завъртя и се приготви да го ритне с пета във врата.

— Недей, Доминик… — Ричард Стайнберг я хвана за ръката. — Полицията да се оправя с него.

Минди отвори вратата на асансьора и тримата се качиха. Реймънд се изправи, безмълвно произнесе „Гейбриъл“ и плъзна пръст по гръкляна си.

18 ноември 2012 г.

Маями, Флорида

Стаите за групова терапия в психиатричната клиника във Флорида се намираха на третия етаж, срещу гимнастическия салон и между киносалона и компютърната зала.

Докато седеше в дъното на стая 3-Б и слушаше с половин ухо следобедния групов сеанс на доктор Блакуел, Доминик забеляза, че санитарят вкарва в киносалона инвалидната количка с Майкъл Гейбриъл. Тя изчака санитаря да си тръгне и тихо се измъкна.

В киносалона беше тъмно. Единствената светлина идваше от големия екран на телевизора. На столовете седяха осем пациенти и гледаха най-новата версия на „Междузвездни войни“.

Инвалидната количка беше най-отзад. Доминик седна до Мик. Той се бе навел напред. През гърдите му бе затегнат предпазен колан, за да не падне. Черните му очи бяха безжизнени. Дългата му кестенява коса беше прибрана назад. Доминик долови миризмата на мръсни дрехи и пот. Брадата закриваше почти цялото му лице, с изключение на белега.

„Бъди проклет, Фолета!“ — помисли Доминик, извади кърпа и избърса слюнката от устата на Мик.

— Мик, не знам дали ме разбираш, но искам да ти кажа, че ми липсваш. Говоря сериозно. Мразя Фолета заради онова, което ти прави. Ти беше абсолютно прав за него и се чувствам ужасно, че не ти повярвах. — Тя стисна ръката му. — Как бих искала да ме разбираш…

За нейна изненада той преплете пръсти с нейните.

— Мили боже! — прошепна Доминик.

Мик й намигна.

Тя едва сдържа вълнението си.

— Мик, имам да ти разказвам толкова много неща…

— Шшт — прошепна той. Очите му останаха безизразни.

Доминик се наведе напред, преструвайки се, че проявява интерес към филма.

— Реймънд, пазачът, който те нападна, се опита да ме изнасили. Отстраниха го временно от работа, но чух, че следващата седмица ще се върне. Пази се. Той заплаши да ми го върне чрез теб. Спомняш ли си какво ти казах за СПАН? Убедих Из да използва системата, за да проучи координатите, които ти ми даде. Ти имаше право, Мик. Оказа се, че там наистина има нещо, заровено на километър и половина под морското дъно. Из обеща, че ще провери какво е.

Мик стисна ръката и без да движи устни, прошепна:

— Опасно е.

— Опасно? Защо? Какво мислиш, че има там долу? — Тя пусна ръката му, защото видя, че сеансът на доктор Блакуел свърши. — Мик, Фолета излъга за всичко. Научих, че ще отива в Тампа, за да стане директор на нова психиатрична клиника с максимални мерки за сигурност. Ще те местят идната седмица.