Стив Олтън - Денят на змията

„Това е подводно земетресение.“

На шестстотин метра отдолу огромна част от варовиковото морско дъно се срути, разкривайки отвор на тунел. Нарастващата дупка засмука водата и повлече всичко във водовъртежа.

Изумруденозелената светлина се засили и едва не го заслепи.

Из и Карл успяха да докарат яхтата до периферията на осветената зона, но внезапно сякаш невидими сили сграбчиха кърмата и я повлякоха назад. Ужасени, двамата се обърнаха и видяха, че морето се вълнува, образувайки огромен водовъртеж, движещ се в посока обратна на часовниковата стрелка.

— Водовъртеж! Греби по-бързо!

За секунди „Манати“ бе повлечена назад, към водовъртежа.

Мощното всмукване се вкопчи с ужасяваща сила в тялото на Рекс и го повлече към дълбините. Ушите му заглъхнаха от налягането. Той риташе с всички сили, опитвайки се с едната си ръка да откопчее колана с тежестите, а с другата — да се хване за гумения маркуч зад главата си.

Коланът падна от кръста му и изчезна в зелената светлина. Рекс стисна помпата и наду спасителната жилетка.

Спускането му се забави, но не спря.

Невероятно силното течение изведнъж го блъсна встрани, сякаш бе отнесен от въздушна струя от внезапно отворила се врата на летящ самолет. Водолазната маска едва се крепеше на лицето му. Рекс я стисна и захапа здраво дихателната тръба: съпротивляваше се безуспешно на безмилостното течение.

Морето под него се отвори и той се вторачи в яркозеления водовъртеж — дупка, чиито центробежни сили го приковаха към вътрешната стена на разширяващия се, врящ и кипящ тунел.

Сърцето му започна да бие като обезумяло от страх. Ремъците на акваланга му се скъсаха. Рекс затвори очи. Догади му се, докато водовъртежът го всмукваше все по-надълбоко в огромната си паст.

„Ще умра. О, Господи, моля те, помогни ми!“

Маската на лицето му се напука. Лицето му сякаш бе заклещено в менгеме. От ноздрите му потече кръв. Рекс се задави, затвори очи и закрещя. В следващия миг очите му се откъснаха от зрителните нерви и изхвръкнаха от очните ябълки.

Мозъкът му се пръсна и крясъците стихнаха.

Чудовищната гравитационна сила блъсна „Манати“ в отвесните стени на водовъртежа, откъсна части от яхтата, прикова тялото на изпадналия в безсъзнание Карл Рубен в краката на Из и го смаза върху фибростъклото.

Из се хвана с две ръце за перилата. Грохотът на водовъртежа отекваше в ушите му, а зашеметяващата скорост замъгляваше съзнанието му.

Той се вторачи в източника на зелената светлина. До смъртта оставаха само минути. Тази мисъл беше страшна и същевременно утешителна.

Ярката светлина изведнъж помръкна. Из видя как от огромна дупка в морското дъно изригна клокочеща, черна като смола тиня и долови противната й миризма на сяра и разложение. Черната течност закри зеленото сияние и продължи да се издига.

Из затвори очи и се замисли за Едит и за Доминик. Течението всмукваше „Манати“ надолу в спираловидния водовъртеж.

„Господи, дано да стане бързо.“

Яхтата се блъсна в гъсто, подобно на смола вещество, преобърна се и изхвърли Из и Карл в пастта на мастиленочерния водовъртеж.

23 ноември 2012 г.

Плажът „Прогресо“

Полуостров Юкатан

6:45 ч.

Бил Годуин целуна спящата си съпруга, грабна уокмена си и се измъкна от хотелската стая на втория етаж на „Холидей Ин“.

Още едно идеално утро.

Той слезе по стълбището от алуминий и бетон, водещо към басейна, после излезе от оградената площ и тръгна към плажа. Светлината го накара да присвие очи. Пред него се простираха километри чисти бели пясъци и кристалносини води.

„Каква красота…“

Стигна до водата. Над тънката линия облаци на хоризонта на изток надничаха блестящи точици златиста светлина. Млада мексиканка караше сърф по спокойните води на залива. Бил се възхити на фигурата й, протегна се, сложи слушалките в ушите си и затича по плажа.

Четирийсет и шест годишният анализатор по маркетинг в „Уотърфорд-Лийман“ бягаше за здраве три пъти седмично, откакто преди шест години се възстанови след сърдечен удар. Вярваше, че „сутрешният километър и половина“, както го наричаше съпругата му, вероятно е добавил десетина години към живота му и му е помогнал да контролира теглото си за пръв път от дните му в колежа.

Изпревари друг бегач и му кимна за поздрав. Едноседмичната ваканция на Юкатан бе направила чудеса с кръвното му налягане, но пикантната мексиканска кухня не бе помогнала на фигурата му. Той стигна до безлюдна спасителна кула, но реши да отиде още по-нататък. След пет минути и осемстотин метра спря. Беше напълно изтощен. Наведе се, събу маратонките си, сложи уокмена в едната и навлезе в освежаващите води.