Стив Олтън - Денят на змията

Дийн наля на вицепрезидента чаша кафе без кофеин. Знаеше, че Чейни не обича да лети, особено с хеликоптер.

— Изглеждаш нервен.

— Млъкни. Правилно ли чух, че ще правим отклонение?

— Ще спрем във Форт Детрик, за да вземем неколцина служители на Военния научноизследователски институт по заразни болести и после отлитаме за Юкатан.

Чейни затвори очи и когато „Сикорски“ рязко се издигна, се вкопчи в облегалката за ръце.

След тринайсет минути хеликоптерът кацна на площадката на Военния научноизследователски институт по заразни болести. Двама мъже наблюдаваха товаренето на огромни сандъци, после се качиха на борда. Единият — белокос офицер — се представи:

— Полковник Джим Рутеник. Аз съм военен специалист по биологичните рискове и съм назначен към вашия екип, господин вицепрезидент. Това е помощникът ми доктор Марвин Тепърман, екзобиолог, дойде от Торонто.

Чейни погледна канадеца — имаше тънки мустачки и обезпокоително сърдечна усмивка.

— Какво по-точно е екзобиолог?

— Екзобиологията се занимава с изучаването на живота извън нашата планета. Тинята може да съдържа заразен вирус, който не познаваме. Хората от института са на мнение, че може да помогна.

— Какво има в сандъците?

— Херметическо защитно облекло, което използваме, когато имаме работа с потенциално силни заразни фактори.

— Носил съм такова.

— Да, нали бяхте в Пуерто Рико по време на епидемията от тропическа треска през 2009 година.

— Опасявам се, че тази работа ще е неприятна — каза Марвин Тепърман. — Казаха ми, че физическият контакт с веществото мигновено предизвиква обилни кръвоизливи от всички отвори на тялото.

— Ще се справя — отговори Чейни и пак се хвана за облегалките за ръце: „Сикорски“ излиташе. — Става ми лошо само от проклетия хеликоптер.

Полковникът се усмихна.

— Щом кацнем, първата ни работа ще бъде да помогнем на мексиканците да създадат сиви зони — райони между заразените места и останалото население.

Чейни слуша още малко, после се облегна назад и затвори очи. „Защитно облекло. Кръвоизливи. Какво правя тук, по дяволите?“

Четири часа по-късно „Сикорски“ намали скоростта и закръжи над плаж с бял пясък, осеян с черно като смола вещество. Части от заразения бряг бяха преградени с дървени бариери, боядисани в оранжево.

Хеликоптерът се насочи на изток и се сниши над редица палатки на Червения кръст, разпънати върху безопасната ивица на плажа. На петдесет метра от лагера гореше голям огън. Тъмнокафявият пушек се издигаше в безоблачното небе.

„Сикорски“ кацна на площадката до палатките.

— Господин вицепрезидент, това защитно облекло сигурно ще ви е по мярка — каза полковник Рутеник и му връчи оранжев костюм.

Чейни видя, че Дийн облича защитно облекло.

— Грешка. Седни си на задника. Оставаш тук. Както и журналистите, и агентите.

— Работата ми е да ти помагам…

— Помагай ми, като стоиш тук.

След двайсет минути, придружен от Тепърман и полковника, Чейни слезе от хеликоптера.

Посрещна ги един от лекарите. От бялото му защитно облекло капеше зелена течност.

— Аз съм доктор Хуарес. Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.

Полковник Рутеник ги запозна.

— Това на облеклото ви ли е токсичното вещество? — попита Чейни и посочи зеленото петно.

— Не, сър. Това е дезинфектант. Ако ме последвате, ще ви покажа токсичното вещество.

Чейни усети, че се облива в пот.

Зад палатките на Червения кръст имаше десетки походни легла, на които лежаха хора. Повечето бяха по бански костюми. Всичките бяха покрити с черни петна от кръв и повръщано. Онези, които бяха в съзнание, стенеха в агония. Работници в неопренови костюми, тежки гумени ботуши и ръкавици изваждаха чували с трупове, за да освободят място за новопостъпващите.

Доктор Хуарес поклати глава.

— Това място се превърна в истинска опасна зона. Повечето хора пострадаха в ранните часове на деня, преди някой да разбере колко силно заразна е тинята. По обед поставихме под карантина плажовете, но първите лекари и доброволци се заразяват и нещата се влошават. Отначало идентифицирахме труповете, после започнахме направо да ги горим, за да забавим разпространението на заразата.

Малката група влезе в една от палатките. Красива мексиканска медицинска сестра в защитно облекло седеше до леглото и държеше ръката на американец на средна възраст.

Доктор Хуарес я потупа приятелски по рамото.

— Кой е пациентът, сестро?