Стив Олтън - Денят на змията

— Прощавай, но току-що излизам от гимнастическия салон. — Реймънд избърса ръцете си с хавлия и напрегна мускули. — През ноември ще се състезавам за Мистър Флорида. Мислиш ли, че имам шанс?

— Ами, разбира се… — „Господи, не му позволявай да започне да позира“ — помисли тя.

— Ще дойдеш ли да ме гледаш?

— Много ли служители от персонала ще отидат?

— Доста. Но на теб ще ти запазя място до сцената. Трябва да ти направя пропуск, слънчице, и да запиша топлинното изображение на лицето ти. — Реймънд отключи стоманената врата, като непрекъснато свиваше и отпускаше мускулите си. Докато минаваше покрай него, Доминик усети как погледът му се плъзва по тялото й. — Седни там. Първо ще се погрижим за пропуска. Трябва ми шофьорската ти книжка.

Тя му я даде и седна на стола пред черната машина с размери на хладилник. Реймънд сложи диск и после записа на компютъра информацията за нея.

— Усмихни се. Пропускът ти ще бъде готов, когато си тръгнеш довечера. — Той й върна книжката. — А сега ела и седни пред инфрачервения фотоапарат. Правили ли са карта на лицето ти?

— Не.

— Инфрачервеният фотоапарат създава уникално изображение на лицето, като регистрира топлината, излъчвана от кръвоносните съдове под кожата. На инфрачервената снимка дори близнаците изглеждат различни. Компютърът записва хиляда и деветстотин топлинни точки. Сканирането на зеницата има двеста шейсет и шест отличителни характеристики, а отпечатъците от пръсти — само четирийсет…

— Рей, това е много интересно, но наистина ли е необходимо? Не съм виждала никой да използва инфрачервено сканиране.

— Защото не си била тук нощем. Магнитната лента на пропуска ти е единственото, което ти позволява да влизаш и излизаш през деня. Но след деветнайсет и трийсет трябва да вкараш паролата си и после инфрачервеният скенер да те идентифицира, като сравни топлинните точки на лицето ти със запаметените в личния ти файл. Никой не може да влиза и излиза оттук, без да го сканират, и нищо не може да заблуди компютъра. Усмихни се.

Доминик се вторачи намусено във фотоапарата с формата на сфера зад стъклото. Чувстваше се глупаво.

— Добре. Обърни се наляво. Сега погледни надолу. Готово. Хей, слънчице, обичаш ли италианската кухня?

„Започна се“ — помисли Доминик.

— От време на време.

— Наблизо има страхотен ресторант. В колко часа свършваш работа?

— Днес не мога…

— А кога?

— Рей, откровено казано, по правило не се срещам със служителите от персонала, където работя.

— Кой говори за среща? Казах вечеря.

— Ако е само вечеря, може. С удоволствие бих дошла някой път, но тази вечер наистина не е подходящо. Дай ми няколко седмици да се приспособя. — „И да измисля друго оправдание.“ Доминик му се усмихна мило. — Пък и ти не можеш да се тъпчеш с италианска храна, щом тренираш.

— Добре, слънчице, но няма да забравя. Ако ти трябва нещо, не се колебай да ми кажеш.

— Няма. Трябва да тръгвам. Доктор Фолета ме чака…

— Фолета ще дойде чак следобед. Има месечно съвещание на управителния съвет. Чух, че ти е възложил да отговаряш за онзи пациент, как се казваше…

— Майкъл Гейбриъл. Какво знаеш за него?

— Малко. Дойде от Масачузетс заедно с Фолета. Знам, че управителният съвет и медицинският персонал бяха много ядосани. Фолета сигурно е използвал големи връзки.

— Какво имаш предвид?

Реймънд отбягна очите й.

— Нищо.

— Хайде де. Кажи ми.

— Не. Трябва да се науча да си държа устата затворена. Фолета ти е шеф. Не искам да кажа нещо, което може да развали мнението ти за него.

— Ще го запазя в тайна.

— Добре, ще ти кажа, но не тук. Може да ме чуят. Ще говорим, докато вечеряме. Аз си тръгвам в шест.

И се усмихна победоносно.

Доминик излезе от поста на охраната и докато чакаше асансьора, направи гримаса. „Майната ти, слънчице. Трябваше да се досетиш още като го видя.“

Марвис Джоунс я видя да излиза от асансьора на екрана на монитора на охраната.

— Добро утро, стажант.

— Може ли да видя пациента Гейбриъл?

Пазачът вдигна глава.

— Би трябвало да изчакате да дойде директорът.

— Не. Искам да говоря с пациента сега. И не в изолатора.

Марвис се притесни.

— Не ви препоръчвам това. Този човек има изблици на насилие…

— Не бих нарекла „изблици“ един-единствен случай за единайсет години.

Марвис я погледна в очите и видя, че Доминик няма да отстъпи.

— Добре, госпожице, както искате. Джейсън, изпрати стажант Васкес до стая 714. Дай й предавателя си, после я заключи.