Стив Олтън - Денят на змията

— Казваш, че Борджия е манипулирал съдебната система? Как?

— Така както манипулира Фолета, определения ми от държавата психиатър. Пиер Борджия възнаграждава лоялността, но Господ да ти е на помощ, ако влезеш в черния му списък. Съдията, който постанови решението, беше повишен във върховния съд на щата три месеца след като ме обяви за криминално проявен невменяем. Малко по-късно пък милият психиатър стана директор на клиниката, като изпревари десетина по-квалифицирани и по-кадърни кандидати. — Черните му очи прочетоха мислите й. — Кажи какво мислиш, Доминик. Смяташ, че страдам от налудничави заблуди и параноидна шизофрения, нали?

— Не съм казала такова нещо. А другият инцидент? Ще отречеш ли, че брутално си нападнал пазач?

Мик се вторачи в нея. Погледът му беше изнервящ.

— Робърт Григс беше по-скоро садист, отколкото хомосексуалист, пазач, чиито постъпки вероятно би характеризирала като възбуда под въздействието на гняв. Фолета нарочно го сложи нощна смяна в отделението ми, месец преди датата на първата ми психологична оценка. Григс имаше навика да обикаля стаите в два след полунощ.

Доминик усети, че сърцето й заби като обезумяло.

— В отделението имаше трийсет затворници. Всички спяхме. Едната ни китка и глезен бяха оковани за леглото. Една нощ Григс дойде пиян и почна да ме оглежда. Помислих си, че е решил да ме направи част от харема си. Първото, което направи, беше да ми напъха дръжката на метлата в…

— Престани! Къде бяха другите пазачи?

— Григс беше единственият. Нямаше какво друго да направя, затова се опитах да го убедя, че ще му е по-приятно, ако и двата ми крака са свободни. И това тъпо копеле ми отключи белезниците. Няма да те отегчавам с подробностите за онова, което последва…

— Чух, че си направил яйцата му на омлет, така да се каже.

— Можех да го убия, но не го направих. Не съм убиец.

— И затова ще прекараш остатъка от живота си в единична килия?

Мик кимна.

— А сега разказвай ти. На колко години беше, когато те изнасили братовчед ти?

— Ще ме извиниш, но няма да обсъждам това с теб.

— Защото ти си психотерапевтът, а аз — психарят?

— Не. Исках да кажа, да, защото аз съм лекарят, а ти си пациентът.

— Наистина ли сме толкова различни? Мислиш ли, че изследването на Розенхан може да определи кой от нас е за тази килия? Може ли да те наричам Дом?

— Да.

— Дом, единичната килия се отразява на човека. Вероятно страдам от липсата на общуване и може дори малко да те плаша, но съм нормален като теб, Фолета и пазача пред вратата. Какво да направя, за да те убедя в това?

— Трябва да убедиш не мен, а доктор Фолета.

— Казах ти, че Фолета работи за Борджия, а Борджия никога няма да ме пусне на свобода.

— Мога да разговарям с Фолета. Да го убедя да ти даде същите права като на останалите пациенти. Мога да…

— Господи, знам какво ще каже Фолета. Повярвали сте на теорията на Гейбриъл, стажант Васкес. Сигурно вече те е убедил, че съм като Тед Бънди.

— Съвсем не, Мик. Станах психиатър, за да помагам на хора като…

— Като мен. Побъркани.

— Остави ме да довърша мисълта си. Не си побъркан, но мисля, че се нуждаеш от помощ. Първата стъпка ще бъде да убедя Фолета да ти определи екип, който да ти изготви справедлива психологична оценка…

— Не. Фолета няма да разреши това. А и дори да го направи, няма време.

— Защо да няма време?

— Годишната ми психологична оценка и събеседването са след шест дни. Не си ли разбрала защо Фолета те определи да отговаряш за мен? Ти си стажантка и лесно манипулируема. „Пациентът показва насърчаващи признаци на подобрение, стажант Васкес, но още не е годен да се върне в обществото.“ И ти ще се съгласиш с диагнозата му. А това ще е достатъчно за комисията по оценяването.

„Фолета има право. Мик е много убедителен. Но може би не е толкова убедителен, когато не контролира разговора“ — помисли Доминик.

— Мик, нека да поговорим за работата на баща ти. В петък ти спомена „четири ахау, три канкин“…

— Денят на гибелта на човечеството. Бях сигурен, че знаеш датата.

— Това е просто легенда на маите.

— Много легенди съдържат истина.

— Значи наистина вярваш, че след по-малко от четири месеца всички ще умрем, така ли?

Мик се вторачи в пода и поклати глава.

— Просто „да“ или „не“ ще бъде достатъчно.

— Не играй логически игри, Доминик.

— Защо мислиш, че играя?

— Много добре знаеш, че формулиран така, въпросът вони на параноидна шизофрения и…