Стив Олтън - Денят на змията

— Мик, това е обикновен въпрос. — „Той се ядоса. Хубаво.“

— Въвличаш ме в битка на умове, за да намериш слабо място. Не го прави. Не е много ефективно и ще загубиш. А това означава, че всички ще загубим.

— Искаш да оценя способността ти да се върнеш в обществото. Как да го направя, без да задавам въпроси?

— Задавай въпросите си, но не ме обричай на провал. С удоволствие ще обсъдя с теб теориите на баща ми, но само ако наистина проявяваш интерес. Ако обаче целта ти е да видиш доколко можеш да ме притиснеш, тогава направи ми някой проклет психологически тест и да приключваме.

— Как те обричам на провал?

Мик стана и тръгна към нея. Доминик посегна към предавателя.

— Самото естество на въпроса ти ме обрича. Все едно да питаш свещеник дали съпругата му знае, че той мастурбира. Каквото и да отговори, ще бъде лошо за него. Ако отговоря с „не“ на въпроса дали вярвам в предсказанието за Деня на Страшния съд, тогава ще трябва да се оправдавам защо изведнъж съм променил мнението си след единайсет години. Фолета ще го изтълкува като номер, за да заблудя комисията по психологичната оценка. Ако кажа „да“, тогава ще се съгласиш с него, че съм психопат, който вярва, че небето ще се срути над главите ни.

— Тогава как предлагаш да преценя разсъдъка ти? Не мога да подмина този въпрос.

— Не, но преди да вземеш прибързано решение, можеш поне да изследваш доказателствата без предубеждение. Някои от най-великите умове в историята са били смятани за луди, докато истината не е излязла наяве.

Мик седна на другия край на леглото и Доминик настръхна. Не беше сигурна дали е развълнувана, или уплашена. А може би и двете. Размърда се неспокойно. „Той е достатъчно близо, за да ме удуши, но ако бяхме в бар, вероятно щях да флиртувам с него.“

— Доминик, много е важно да си имаме доверие. Аз се нуждая от помощта ти и ти от моята, макар че още не го съзнаваш. Кълна се в душата на майка си, че никога няма да те излъжа. Но ти трябва да обещаеш да ме изслушаш без предразсъдъци.

— Добре. Ще слушам обективно. Но въпросът остава. Вярваш ли, че на двайсет и първи декември човечеството ще загине?

Мик се наведе, подпря лакти на коленете си и се втренчи в пода.

— Ти си католичка, нали?

— Родена съм католичка, но съм отгледана в еврейско семейство от тринайсетгодишна. А ти?

— Майка ми беше еврейка, а баща ми — от епископалната църква. Религиозна ли си?

— Не съвсем.

— Вярваш ли в Бог?

— Да.

— Вярваш ли в злото?

— Злото? — Въпросът я стресна. — Това е малко абстрактно. Може ли да се изясниш?

— Не говоря за хора, извършващи ужасяващи убийства. Имам предвид злото като присъствие, част от структурата на съществуването. — Мик вдигна глава и я погледна в очите. — Например в юдейско-християнската вяра злото за пръв път е олицетворено, като влиза в райската градина, маскирано като змия, и изкушава Ева да отхапе от ябълката.

— Аз съм психиатър и не вярвам, че хората се раждат добри или лоши. Смятам, че притежаваме потенциал и за двете. Свободната воля ни позволява да избираме.

— Ами ако… нещо влияе на свободната ти воля, без да го съзнаваш?

— Какво искаш да кажеш?

— Някои хора мислят, че злата сила е част от природата. Разумна сила, която съществува на тази планета през цялата човешка история.

— Не те разбирам. Какво общо има това с предсказанието за Деня на Страшния съд?

— Като разумен човек, ти ме питаш дали вярвам, че човечеството ще загине. И като разумен човек, аз те моля да ми обясниш защо всяка процъфтяваща древна цивилизация е предсказала края на човечеството. Кажи ми защо всяка религия предсказва апокалипсис и чака месия, който да избави света от злото?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Не знам.

— И баща ми не знаеше. Но тъй като беше разумен човек, искаше да разбере. Затова посвети живота си и пожертва щастието на семейството си, за да търси истината. Няколко десетилетия баща ми изследва древни руини, търсейки доказателства. И накрая намери нещо толкова невероятно, че това го тласна към безумието.

— Какво намери?

Мик затвори очи. Гласът му стана тих.

— Доказателство. Доказателство, умишлено и грижливо оставено за нас. Доказателство, което сочи за съществуването на присъствие — толкова зло, че появата му ще е сигнал за края на човечеството.

— Пак не разбирам.

— Не мога да ти го обясня, но усещам, че присъствието му се засилва.

„Той се опитва да запази разсъдъка си. Карай го продължава да говори.“