Стив Олтън - Денят на змията

— Доминик! Как мина първият ти работен ден?

Равинът Ричард Стайнберг се усмихна и я прегърна. Кестенявата му брада бе прошарена. Той и съпругата му Минди бяха близки приятели на родителите й. Доминик ги познаваше още отпреди да я осиновят преди двайсет години.

— Изтощително. Няма да вечерям, само ще се изкъпя.

— Искаме да дойдеш на вечеря другата седмица. Ще можеш ли във вторник?

— Сигурно. Благодаря.

— Добре. Вчера говорих с Из. Знаеш ли, че той и майка ти ще дойдат тук за Свещените дни?

— Не…

— Е, трябва да тръгвам. Не мога да закъснявам за шабат. Ще ти се обадим следващата седмица.

Тя харесваше Стайнберг и съпругата му и мислеше, че са сърдечни и искрени. Знаеше, че Из ги е помолил да се грижат за нея.

Влезе в апартамента си и отвори вратите на балкона. Задушната стая се изпълни със солен въздух. Следобедният дъжд бе прогонил повечето летовници от плажа. Последните лъчи на слънцето надничаха през облаците и хвърляха пурпурни отблясъци върху водата.

Това беше любимото й време на деня. Мигове на самота. Доминик се замисли дали да не се разходи на плажа, но после промени решението си. Наля си вино, събу си обувките и излезе на балкона. Сложи чашата до подвързания в кожа дневник на пластмасовата маса и се изтегна в шезлонга.

Ритъмът на прибоя бързо извърши вълшебството си. Доминик отпи от виното и затвори очи. Мислите й се върнаха към срещата с Майкъл Гейбриъл.

„Четири ахау, три канкин.“ Не бе чувала тези думи от ранното си детство.

Тя си представи, че отново е на шест години и е в планините на Гватемала. Баба й е до нея. Двете са коленичили и вадят лук. От езерото Атитлан повява хладен ветрец. Детето внимателно слуша дрезгавия глас на възрастната жена. „Календарът ни е даден от прадедите ни, олмеките. Измислен е от мъдрия ни учител, великия Кукулкан. Много преди испанците да завладеят земите ни, великият учител ни е оставил предупреждение за катастрофалните дни, които предстоят. Четири ахау, три канкин е последният ден в календара на маите. Внимавай за този ден, детето ми. Когато дойде времето, трябва да се прибереш вкъщи, защото в свещената книга «Попол-вух» се казва, че само тук животът може да ни бъде върнат.“

Доминик отвори очи и се вторачи в тъмния океан.

„Четири ахау, три канкин“ — двайсет и първи декември 2012 година.

Според предсказанието на този ден човечеството щеше да бъде унищожено.

24 август 2000 г.

Казвам се професор Джулиъс Гейбриъл.

Аз съм археолог, учен, който изследва реликви от миналото, за да разбере древните култури. Използвам доказателствата, оставени от прадедите ни, за да оформям хипотези и да формулирам теории. Пресявам митове отпреди хиляди години, за да намеря зрънца истина.

През вековете изследователите като мен са научили — по трудния начин — че човешкият страх често потиска истината. Наричали са я ерес и са я задушавали, докато църквата, държавата и съдът не са успели да преодолеят страховете си и да приемат реалността.

Аз съм учен. Не съм политик. Не желая да представям дългогодишните си, подкрепени с доказателства теории, пред самозвани учени, за да гласуват каква може да е приемливата истина за съдбата на човечеството. Естеството на истината няма нищо общо с процеса на демокрацията. Досущ криминален репортер следовател, аз се интересувам само от онова, което се е случило в действителност и какво може да се случи. И ако истината се окаже толкова невероятна, че да бъда наречен еретик, тогава нека да бъде така.

В края на краищата аз съм в добра компания. Дарвин е бил наречен еретик. Галилео Галилей преди него също. А Джордано Бруно е бил изгорен на клада, защото твърдял, че съществуват и други светове, освен нашия.

И аз ще бъда мъртъв, когато настъпи горчивият край на човечеството. „Тук почива Джулиъс Гейбриъл, жертва на болно сърце.“ Лекарят ми ме убеждава да постъпя в болница и ме предупреждава, че сърцето ми е бомба с часовников механизъм, която може да се взриви всеки момент. „Нека да експлодира“, отговарям аз. Този безполезен орган ми причинява само неприятности, откакто се разболя преди единайсет години след смъртта на скъпата ми съпруга.

Това са мемоарите ми — разказ за пътешествие, което започна преди трийсет и две години. Обобщавайки информацията, съм си поставил две цели. Първо, същността на изследването е толкова противоречива и последиците — толкова ужасяващи, че научната общност ще направи всичко по силите си, за да задуши и отрече истината за ориста на човека. И второ, знам, че има хора, като например синът ми, които ще предпочетат да се борят, а не да седят със скръстени ръце, докато краят наближава. На вас, мои „воини на спасението“, оставям този дневник и предавам щафетата на надеждата. На тези страници са скрити десетилетия на тежък труд и страдания. Сега съдбата на нашия вид е в ръцете на сина ми. И вероятно във вашите. Най-малкото, вече няма да сте част от мнозинството, което Майкъл нарича „невинните невежи“. Молете се хората като моя син да разкрият древната загадка на маите.