Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Рицарят му помогна да се изправи.

— Взехме Дисковете. Тя ги искаше и се пребори за тях. В торбата ми са. Сигурен ли си, че можеш да стоиш прав?

— Да — отвърна Танис и си пое въздух. — Важното е, че Дисковете са у нас, каквото и да означава това. Разминаха се с втория казан. По веригата му висяха гроздове пищящи джуджета, които размахваха юмруци и проклинаха спътниците си. Бупу се разсмя и след като погледна въпросително Райстлин, се изправи. Магьосникът се беше подпрял на стената на казана и устните му мълвяха беззвучно поредното заклинание.

Стърм се взря в мъглата.

— Колко ли ще са горе? Танис също вдигна поглед.

— Надявам се повечето да са избягали — каза той и обхвана гърдите си с болезнена гримаса.

Внезапно казанът се разклати, пропадна с половин метър, спря и отново започна да се издига бавно. Приятелите се спогледаха тревожно.

— Механизмът…

— Или се е повредил, или драконяните са ни видели и се опитват да го спрат — предположи Танис.

— Нищо не можем да направим — каза Стърм с яростно безсилие и се втренчи в торбата с Дисковете, — освен да се молим на тези богове…

Казанът отново се заклати и пропадна. Остана така за миг и пак започна бавния си ход нагоре. Вече виждаха ръба на скалата и отвора. Казанът пълзеше към заветната цел сантиметър по сантиметър и всички си представяха как всяко звено на веригата минава по зъбците на колелото, което ги издигаше към…

— Драконяни! — изписка Тас и посочи нагоре.

Двама драконяни стояха до отвора и ги наблюдаваха, готови за скок.

— Искат да скочат при нас! Казанът няма да издържи! — извика Флинт. — Ще се разбием!

— Предполагам, че точно това целят — каза Танис. — Те имат криле.

— Дръпнете се! — заповяда Райстлин и се изправи.

— Райст, недей! — хвана го брат му. — Твърде си слаб.

— Имам сила за още едно заклинание, но не знам дали ще подейства. Ако разберат, че съм магьосник, може да успеят да устоят.

— Скрий се зад щита на Карамон — каза бързо Танис.

Мъглата ги скри от погледа на драконяните, но попречи и на самите тях да виждат. Казанът продължаваше да пълзи бавно нагоре. Райстлин стоеше зад щита на Карамон и се взираш в мъглата в очакване да види драконяните.

Танис почувства студен повей. Вятърът разнесе мъглата за миг и драконяните се оказаха на сантиметри от тях! В съшия момент ги видяха и те. Един от тях разпери криле и се понесе към казана с триумфален крясък и меч в ръката.

Карамон отмести щита си и магьосникът протегна разперена длан. От ръката му изригна бяла светлина, която порази съществото право в гърдите. Пламъкът избухна и драконянинът се оказа оплетен в лепкава паяжина. Ликуващият му вик се превърна в писък. Крилете му залепнаха и той падна, закачайки ръба на железния казан. Съдът се разлюля и едва не се обърна.

— Остана още един! — прошепна Райстлин и се свлече на пода. — Вдигни ме, Карамон, помогни ми да стана! — Магьосникът се разкашля и в ъгълчето на устните му бликна кръв.

— Райст! — Брат му хвърли щита си и го взе на ръце. — Недей! Направи каквото можа. Ще се убиеш!

Но един поглед от страна на Райстлин беше достатъчен. Карамон го вдигна и магьосникът отново започна да мърмори някакво заклинание.

Вторият драконянин се поколеба. Писъците на злощастния му другар все още звучаха в ушите му. Знаеше, че човекът притежава магическа сила и че може би ще успее да устои на магията, но този не приличаше на магьосниците, които беше виждал. Тялото му бе изпито като на мъртвец, но аурата около него беше необикновено силна.

Райстлин вдигна ръка и я насочи към съществото. То хвърли последен, изпълнен със злоба поглед към групичката и побягна. В същото време магьосникът припадна в ръцете на брат си и казанът продължи пътя си към повърхността.

Залата на предците се разтресе жестоко тъкмо когато изнасяха тялото на Ривъруайнд и спътниците побързаха да я напуснат. Част от пода пропадна и отнесе целия механизъм на лифта в мъглата.

— Всичко се руши! — изкрещя Карамон и взе брат си на ръце.

— Тичайте към храма на Мишакал — изрече с мъка Танис.

— Отново да поверим живота си на боговете, така ли? — попита Флинт.

Танис не отговори.

Стърм понечи да вдигне Ривъруайнд, но варваринът поклати глава и го отблъсна.

— Раните ми не са сериозни, ще се справя сам. Остави ме. — И остана да лежи на пропукания под. Танис погледна въпросително рицаря, но той сви рамене. В Соламния самоубийството се смяташе за благороден и възвишен акт, докато елфите го считаха за смъртен грях.