Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Казанът се показа. От него висяха множество джуджета. Драконяните започнаха схватка помежду си, точно както се надяваше Стърм. В земята наоколо зейнаха нови пукнатини, от които бликна вода, и това още повече подсили паниката им. Не след дълго град Ксак Тсарот щеше да се озове на дъното на Ново море.

В мига, когато казанът докосна земята, джуджетата скочиха и се разбягаха на всички страни.

— Сега! — изкрещя рицарят.

— Махни се от пътя ми! — изсъска магьосникът, извади пълна шепа пясък от една торба, пръсна го на земята и прошепна: „Аст тасарк синуралан кринуа“ , след което описа дъга в посока на драконяните. Няколко се строполиха на земята в дълбок сън, докато останалите започнаха да се оглеждат разтревожени.

Магьосникът клекна, за да не го видят. Драконяните отново започнаха да напират към лифта, настъпвайки телата на заспалите. Райстлин се облегна на стената и затвори очи.

— Колко? — попита изморено.

— Само шест. — Карамон извади меча си.

— Трябва да стигнем до проклетия казан! — изкрещя Стърм. Ще се върнем за Танис, когато ги избием.

Двамата воини се озоваха там за секунди. Мъглата ги прикриваше. Райстлин се олюляваше след тях, а Стърм крещеше бойния си вик. Драконяните го чуха и се обърнаха.

Ривъруайнд вдигна глава. Шумът от битката беше проникнал през пелената на отчаянието му. Видя отново Златна Луна, умираща в синия огън. Безизразната маска падна и чертите на лицето му се изкривиха в такава животинска ярост, че Бупу изпищя ужасена. Той се затича към казана, без дори да извади меча си, и се вряза като разярена пантера в тълпата драконяни. Убиваше с голи ръце, душеше, разкъсваше и трошеше кости. Кожената му наметка не след дълго подгизна от кръв, но той продължи да убива. Лудостта бе изписана на лицето му. Драконяните разбраха, че оръжията няма да помогнат, и виждайки смъртта в погледа му, побягнаха.

Стърм, който тъкмо беше убил един, вдигна поглед в очакване да го нападнат. Вместо това видя отдалечаващите се в мъглата врагове, които тичаха с всичка сила, спасявайки живота си. Окървавеният Ривъруайнд се свлече на земята.

— Лифтът! — посочи магьосникът.

Казанът, който се люлееше на около метър от земята, бе започнал да се издига. Надолу слизаше другият, пълен с джуджета.

— Дръжте го! — изкрещя Стърм.

Таселхоф изскочи от скривалището си и сграбчи ръба на казана, след което отчаяно размаха крака във въздуха, докато се опитваше да го спре.

— Карамон! Хвани го! Аз отивам да пренеса Танис!

— Ще го задържа, но не знам колко — изръмжа воинът, хвана ръба на казана и вкопа крака в земята. Все пак успя да спре лифта и Таселхоф се качи вътре с надеждата, че крехкото му телце ще спомогне за увеличаване на тежестта.

Рицарят побърза да отиде при Танис. Флинт продължаваше да стои с брадва в ръце.

— Жив е! — извика джуджето.

Стърм благодари на боговете и с помощта на Флинт вдигна безжизненото тяло и го отнесоха при лифта. Положиха го на казана и се върнаха за Ривъруайнд. Наложи се четирима да вдигнат окървавеното му тяло.

— Побързайте! — викна Карамон. Въпреки усилията му казанът бавно се издигаше.

— Влизай! — нареди Стърм на Райстлин.

Магьосникът го изгледа с неприязън и се втурна обратно в мъглата. След малко се появи, носейки Бупу на ръце. Рицарят грабна треперещото джудже и го сложи в казана. Тя се сгуши на пода, притиснала торбата до гърдите си. Райстлин също се прехвърли вътре. Казанът започна да се издига и ръцете на Карамон вече не удържаха на напрежението.

— Скачай вътре! — извика му Стърм.

Както винаги, той щеше да остане последен на бойното поле.

Карамон дори не помисли да му противоречи. Качи се и едва не преобърна съда. Стърм подскочи и се хвана точно когато казанът започваше да набира скорост. След два или три опита все пак успя да влезе с помощта на Карамон.

Рицарят коленичи до Танис и с неизразимо облекчение установи, че той стене и мърда. Взе го на ръце и го притисна до себе си.

— Не можеш да си представиш колко се радвам, че пак си тук! — прошепна с дрезгав глас.

— Ривъруайнд… — измърмори объркано Танис.

— Тук е. Той ти спаси живота. Спаси живота на всички ни. — Стърм говореше почти несвързано. — В момента сме в лифта. Качваме се нагоре. Градът се руши. Къде си ранен?

— Предполагам, че имам няколко счупени ребра. — Лицето му се сгърчи от болка. Погледна към Ривъруайнд, който въпреки раните си все още беше в съзнание. — Бедният. Златна Луна. Видях я как умира, Стърм, и нищо не можеше да се направи.