Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Първо изгря сребърната луна, а след нея и червената. Пътуваха, подгонени от звуците на роговете, и дори не помисляха за почивка. Но накрая решиха да спрат под върха на планината. Изядоха мълчаливо вечерята си, без да посмеят да запалят огън, разположиха наблюдателни постове и легнаха да спят.

Райстлин се събуди малко преди зазоряване от някакъв шум. Дали не беше сънувал? Не, ето го пак. Някой плачеше. „Златна Луна“, помисли раздразнено и отново легна. Тогава видя Бупу, която хлипаше нещастно, свита на топка под одеялото.

Райстлин се огледа. Всички спяха с изключение на Флинт, който дежуреше в другия край на бивака. Явно не беше чул нищо и в момента гледаше в друга посока. Магьосникът се надигна и докосна нежно джуджето.

— Какво има, малката?

Бупу се обърна и го погледна. Очите й бяха зачервени и носът й течеше. По мръсното й личице се стичаха сълзи.

— Не искам да те оставям. Искам да дойда с теб, но, ох, много ще ми липсват моите хора! — Тя отново се разхълца и извърна глава.

На лицето на Райстлин се изписа безкрайна топлота, нещо, което никой никога нямаше да види, защото знаеше какво е да си нещастен и слаб и да те съжаляват и презират. Той погали рошавата й коса.

— Бупу, ти бе истинска и вярна приятелка. Спаси ми живота и живота на хората, на които държа. Сега искам да сториш за мен едно последно нещо, малката ми. Върни се. Чака ме дълъг и опасен път. Не мога да искам от теб да дойдеш с мен.

Тя вдигна глава и лицето й просветна. Но след миг отново помръкна.

— Но ти няма да си щастлив без мен.

— Не — усмихна се Райстлин, — ще бъда щастлив, защото ще знам, че ти си при твоите хора и си в безопасност.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Тогава тръгвам. — Бупу се изправи. — Но първо ще вземеш подарък. — Тя започна да рови в торбата си.

— Недей, малката — започна Райстлин, защото не беше забравил умрелия гущер, — няма нужда. — Но когато видя какво изважда, думите заседнаха в гърлото му. Книгата! Той се втренчи невярващо в проблясващите на бледата лунна светлина сребърни руни върху виолетовосинята кожена подвързия и протегна трепереща ръка.

— Книгата на Фистандантилус! — Харесва? — попита плахо Бупу.

— Да, малката ми! — Райстлин пое скъпоценната книга и погали кожата с благоговение. — Къде…

— Взех от дракон, когато започна синя светлина. Радвам се, че харесваш. Ще тръгвам. Да намеря Голям Бълп, Фудж I Велики. — Тя преметна торбата си през рамо, но спря и го погледна. — Тази кашлица — сигурен, че не искаш гущер?

— Не, мъничката ми, благодаря ти — отвърна магьосникът и се изправи.

Бупу го погледна тъжно, пое ръката му в своята и я целуна. Обърна се и наведе глава, хлипайки горчиво.

Райстлин пристъпи към нея и сложи ръка на главата й. „Ако имам някаква сила, Велики, изрече мислено, сила, за която още не знам, то нека това малко същество изживее дните си в мир и щастие.“

— Сбогом, Бупу.

Тя го погледна с обожание, обърна се и побягна толкова бързо, колкото й позволяваха хлабавите обувки.

— Какво става? — попита Флинт, който беше дошъл от другия край на лагера. — О! — възкликна, като видя тичащата Бупу. — Значи се отърва от домашната си любимка.

Магьосникът не отговори, но го изгледа така, че джуджето потръпна и побърза да се отдалечи.

Райстлин продължи да опипва книгата. Още не можеше да повярва. Искаше да я разгърне и да се наслади на съкровището, което съдържаше, но знаеше, че за да прочете и усвои дори най-простото ново заклинание, ще са му нужни седмици търпелив труд.

А тези заклинания щяха да го дарят с още повече могъщество! Той въздъхна блажено, притисна книгата към хилавите си гърди и я пъхна в торбата. Ако приятелите му я видеха, щяха да се чудят откъде я беше взел. Магьосникът се изправи, погледна на запад, където се намираше родният му дом. Небето вече изсветляваше. Изведнъж застина на място, изпусна торбата на земята и хукна да събуди полуелфа.

— Бързо, събуди се!

Танис отвори очи и грабна камата си.

— Какво…

Райстлин посочи на запад.

Танис премигна и се опита да фокусира погледа си. Гледката от върха на планината беше вълшебна. Високите дървета отстъпваха мястото си на тревистите Равнини. А след тях в небето се извиваше…

— Не! — задави се той и сграбчи раменете на магьосника. — Не, не!

— Да — прошепна Райстлин, — Солас гори.

Тика изцеди парцала в кофата и загледа тъпо мръсната вода. След това го запрати към бара и вдигна кофата, за да я отнесе в кухнята и да смени водата, но реши, че не си струва! Взе парцала и отново избърса масите. Изтри очите си с престилката, като си мислеше, че Отик не я вижда, но той я наблюдаваше внимателно. Отиде при нея, прегърна я с пухкавите си ръце и я накара да се обърне. Тика изхлипа и отпусна глава на рамото му.