Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— Извинявай — подсмръкна тя, — но не мога да изчистя!

Естествено Отик разбираше, че това не бе истинската причина за скръбта й, но не каза нищо, само я потупа нежно по гърба.

— Знам, дете, знам. Не плачи. Разбирам.

— Тези гадни сажди! — изплака Тика. — Чистя всеки ден, а на следващата сутрин всичко пак е черно. Тези пожари няма ли най-после да спрат!

— Стига, Тика. — Отик я погали по главата. — Благодари се, че оставиха поне хана…

— Да се благодаря ли? — отблъсна го гневно тя. — Не, иска ми се да беше изгорял като всичко останало в Солас. Тогава те нямаше да идват тук! Да беше изгорял! Да беше изгорял! — Тя се свлече на масата и се разрида неудържимо. Отик се засуети около нея.

— Знам, скъпа, знам — повтаряше той и се мъчеше да оправи ръкавите на ризата й, с чиято белота Тика така се гордееше. Но сега и тя бе потънала в сажди.

Нападението се стовари върху Солас съвсем неочаквано. Дори когато в града започнаха да пристигат окаяни бежанци от север, разказващи ужасяващи истории за огромни крилати чудовища, Хедерик, Висшият Теократ, продължи да уверява населението, че се намира в безопасност и че градът ще бъде пощаден. Хората му повярваха — не защото се чувстваха защитени — просто искаха да му вярват.

И тогава дойде нощта на драконите.

Същата вечер ханът беше препълнен, защото бе единственото място, където хората се събираха, за да забравят за страшните слухове, които идваха от север. Огънят в камината бумтеше, бирата беше силна и в изобилие, а гозбите — вкусни. Въпреки това външният свят намираше начин да проникне и тук.

Но думите на Хедерик успокояваха страха им.

— Ние не сме като онези нещастни глупаци на север, които се осмелиха да оспорят могъществото на господаря на драконите — извика той, възкачил се на един стол. — Господарят Верминаард лично увери Съвета на Висшите Търсачи в Хейвън, че иска единствено мир и позволение армиите му само да преминат през нашия град, за да завладеят земите на елфите на юг. Аз му пожелавам успех!

Хедерик прекъсна речта си, за да приеме аплодисментите и одобрителните възклицания.

— Твърде дълго търпяхме елфите в Куалинести. Нека Верминаард ги прогони в чак в Силваност — там, откъдето са дошли! Дори се надявам някои от по-младите ни поданици да се присъединят към армиите на великия господар. Аз лично съм се срещал с него! Той е истински посветен! Виждал съм чудесата, които прави! Под неговото ръководство ще навлезем в нова епоха! Веднъж завинаги ще изгоним от земите си елфите, джуджетата и другите чужденци. Ще…

Точно тогава се разнесе грохот като от бурни океански вълни. В хана се възцари тишина. Всички млъкнаха, чудейки се какъв е този шум. Раздразнен, че нещо друго е приковало вниманието на публиката, Хедерик се огледа. Грохотът ставаше все по-силен и по-силен. Изведнъж ханът се оказа обвит в плътен и непрогледен мрак. Чуха се писъци. Хората се скупчиха по прозорците.

— Да слезем и да видим какво става — предложи някой. — Толкова е тъмно, че не виждам дори звездите — обади се друг.

И тогава мракът се разпръсна.

Около хана избухнаха пламъци. Топлинната вълна удари постройката с такава сила, че пръсна прозорците и обсипа посетителите със стъкла. Могъщото валеново дърво, което досега нито една буря не бе успяла да разклати, се разлюля и ханът се килна на една страна. Масите се преобърнаха, а скамейките се плъзнаха по пода и се удариха в стената. Хедерик изгуби равновесие и падна от стола. Въглените от огнището се пръснаха, а по масите се разля горящо масло от лампите.

Внезапно се извиси писък, който заглуши всички останали звуци. Писък, изпълнен с омраза и жестокост. Ханът бе пометен от огнена вълна.

Тика изтърва таблата на пода и се хвана за бара, за да не падне. Хората крещяха — едни от ужас, други от болка.

Солас гореше!

През счупените прозорци нахлуха черни облаци дим. Помещението се изпълни с мирис на горящо дърво и на нещо много по-ужасно — специфичната миризма на горяща плът. Тика се разкашля и видя, че клоните на валеновото дърво са обхванати от пламъци. Звукът на пукащи клони се смеси с писъците на ранените.

— Загасете пожара! — изкрещя Отик.

— Кухнята! — Рия, готвачката, изхвърча с писък. Част от дрехите й горяха, а зад гърба й се издигаше плътна огнена стена. Тика грабна от бара халба с бира и я изля върху гърба й, след което я поля отвсякъде. Готвачката се свлече на един стол и зарева истерично.

— Бързо навън! Всичко гори! — изкрещя някой.