Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— Нападение?! Бликстшок! Размърдай този фургон! — Една стрела се заби в седлото му и свинските му очички се отвориха широко. Той впери ужасен поглед в гората и изкрещя: — Нападат ни! Елфи! Искат да освободят затворниците!

— Кочияш и страж мъртви! — извика Сестън и отново се залепи за решетките. — Какво да прави?

Една стрела изсвистя над главата на Тоде. Той се наведе и обхвана шията на понито, за да не падне долу.

— Ще намеря друг кочияш. Ти стой тук. Отговаряш за затворниците с живота си! Ако избягат, теб ще държа отговорен.

Фюмастърът заби шпори в корема на понито и животното препусна с всичка сила.

— Стражи! Таласъми! При мен! — изрева Тоде и се понесе към опашката на кервана. Крясъците му продължиха да отекват. — Стотици елфи! Обкръжени сме. Поемаме на север! Трябва докладвам на Господаря Верминаард. — Той застана пред капитана на драконяните. — Вие се погрижете за затворниците! — И препусна, продължавайки да крещи, заедно със стотината таласъми, които побързаха да се измъкнат от бойното поле, следвайки малодушния си водач. Не след дълго изчезнаха от полезрението.

— Е, този се погрижи за себе си и за подчинените си — На лицето на Стърм се изписа доволна усмивка. — Сега ние трябва да се погрижим за петдесетината драконяни. Все пак, предполагам, че в гората няма стотици елфи.

Гилтанас поклати глава.

— По-скоро двайсетина.

Легналата на пода Тика вдигна глава и погледна любопитно на юг. Бледите лъчи на изгряващото слънце осветяваха драконяните, заели позиции от двете страни на пътя, и елфите, които ги нападаха по фланговете. Тя докосна ръката на Танис и му ги посочи.

— Трябва да се измъкнем от тази клетка. — Той обърна глава назад. — След като Фюмастърът си отиде, драконяните няма да си дадат труда да ни закарат до Пакс Таркас. Просто ще ни избият. Карамон?

— Ще пробвам — изръмжа воинът и се изправи. Хвана прътите с огромните си ръце, затвори очи, пое въздух и напъна решетката. Лицето му почервеня и жилите на врата му се издуха, но не успя дори да ги помръдне. Карамон се свлече на пода.

— Сестън! — извика Таселхоф. — Брадвата! Разбий ключалката!

Очите на джуджето станаха като чинийки. То впери отчаян поглед в спътниците, след което обърна глава в посоката, в която изчезна Фюмастър Тоде. Лицето му се сгърчи в агонията на колебанието.

— Сестън… — започна Таселхоф, но не довърши, защото край ухото му изсвистя стрела. Драконяните от опашката на кервана се приближаваха и обстрелваха клетките. Тас се хвърли на пода и прошепна: — Сестън, помогни ни и ще те вземем с нас!

На лицето на джуджето изведнъж се изписа непреклонна решителност и то посегна към брадвата, прикрепена на гърба му. Спътниците го наблюдаваха напрегнато. Накрая едната му ръка успя да напипа дръжката и я извади. Острието проблесна на светлината на залязващото слънце.

— Тази брадва е по-стара и от мен! — изстена Флинт. — Сигурно е още отпреди Катаклизма? Кендерски мозък няма да може да среже, камо ли тази ключалка!

— Шшт! — прекъсна го Танис, макар че и неговите надежди повехнаха при вида й. Това дори не беше бойна брадва, а някакво ръждясало сечиво, което джуджето очевидно беше намерило някъде и го бе сметнало за оръжие. Сестър стисна така наречената брадва с крака и си плю на ръцете.

Стрелите продължаваха да свистят и да се удрят в решетките на клетката. Една удари щита на Карамон, друга прикова ръкава на Тика към дървената стена и одраска ръката й. Момичето за пръв път в живота си изпитваше толкова голям страх — по-голям дори от нощта, когато драконите нападнаха Солас. Искаше й се да изпищи и Карамон да я прегърне с могъщите си ръце. Но той не смееше да помръдне.

Златна Луна прикриваше Терос със собственото си тяло. Лицето й беше бледо, но решително. Тика стисна устни и си пое въздух. Отскубна стрелата от дървената стена и я захвърли на пода, без да обръща внимание на болката в ръката. Погледна на юг и видя, че обърканите от внезапното нападение и от бягството на Тоде драконяни вече се бяха организирали и тичаха към клетките, като стреляха по тях. Броните и мечовете, които бяха захапали в гущерските си уста, проблясваха.

— Драконяните идват! — обърна се тя към Танис, едва контролирайки гласа си.

— Сестън, побързай! — извика полуелфът.

Джуджето хвана брадвата, замахна с всичка сила и… не улучи ключалката. Брадвата едва не изхвърча от ръцете му. То сви извинително рамене и замахна отново. Този път улучи.