Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Когато старецът се появи в клетката им, стана интересно. Но Танис развали цялото удоволствие на Тас, като го накара да върне торбичките на магьосника. И така доведен почти до отчаяние, кендерът замисли нова пакост. Сестън, джуджето-земеров.

Спътниците се отнасяха към Сестън, общо взето, със снизходително съжаление. Той бе обект на непрестанни подигравки и тормоз от страна на Фюмастъра. Непрекъснато сновеше от началото на кервана до опашката му, разнасяйки послания между Тоде и началника на таласъмите, носеше храна на Фюмастъра и понито му и изпълняваше всичките му прищевки. Той го биеше поне три пъти дневно, драконяните се гавреха с него, а таласъмите крадяха храната му. Дори лосовете го ритаха всеки път, когато минеше покрай тях. Джуджето понасяше всичко това с такъв непоклатим дух, че спечели симпатиите на спътниците и започна да стои близо до тях, когато не беше заето. Танис, който много искаше да узнае какво става в Пакс Таркас, го разпитваше за родината му и за това как е постъпил на работа при Тоде. На Сестън му бе необходим почти цял ден, за да разкаже историята си, а на тях им бе нужен още един, за да я свържат в нещо смислено, тъй като джуджето бе започнало от средата и след това, без никакъв преход, се върна към началото.

Накрая се оформи следното, което не бе кой знае какво: Сестън и още много джуджета-земерови живеели по хълмовете край Пакс Таркас, когато господарят Верминаард и неговите драконяни завзели мините, за да произвеждат оръжие за армиите.

— Голям огън — ден и нощ. Мирише лошо. — Сестън беше сбърчил нос. — Скали трещят. Ден и нощ. Мен взеха в кухня — лицето му просветна при спомена, — готвя гореща супа. Много гореща. — физиономията му отново провисна. — Разлях супа. Гореща супа бързо прави голяма болка. Господар Верминаард няколко седмици спал по гръб — въздъхна той. — Отидох с Фюмастър. Доброволец.

— Дали не можем да затворим мините? — предложи Карамон.

— Това е идея — замисли се Танис. — Колко драконяни пазят мините на Господаря Верминаард?

— Два! — отговори Сестън и разпери десетте си мърляви пръста.

Танис въздъхна, защото си спомни, че вече бе минавал през това мъчение.

Сестън го изгледа с надежда.

— Има само два дракона, също.

— Два дракона! — не повярва Танис.

— Не повече от два.

Карамон изстена и се отдалечи. След Ксак Тсарот воинът гледаше по съвсем различен начин на битките с дракони. Заедно със Стърм си припомниха една по една всички легенди за Хума, единствения, бил се с дракони. За жалост никой никога не беше възприемал тези легенди насериозно (с изключение на соламнийските рицари, които по този повод си бяха навлекли немалко подигравки) и затова те бяха или съвсем изопачени, или напълно забравени.

— Един истински рицар на справедливостта и силата, който призовал самите богове да изковат копие, за да се изправи срещу драконите — измърмори Карамон и погледна Стърм, който спеше на пода на клетката.

— Копие ли чух? — Физбан моментално спря да хърка и се събуди. — Кой спомена копието за дракони?

— Брат ми — отвърна Райстлин с горчива усмивка. — Това е откъс от Химна. Двамата със Стърм май съвсем са се побъркали по тия детски приказки.

— Легендата за Хума и неговото копие за дракони е много хубава — възпротиви се старецът и поглади брадата си.

— Да, ама е легенда. — Карамон се прозя и се почеса по гърдите. — Кой знае дали е истинска, дали това копие е съществувало и дали самият Хума е съществувал.

— За драконите вече знаем, че съществуват — измърмори Райстлин.

— И Хума е съществувал, копието му за дракони — също — каза тихо Физбан и лицето му помръкна.

— Така ли? — надигна се Карамон. — И какво представлява? Можеш ли да ни го опишеш?

— Разбира се! — изсумтя обидено старецът. Всички наостриха уши.

— То приличаше на… не, не приличаше. Всъщност то беше… не, и това не е. По-скоро наподобяваше на… почти като… всъщност нещо като пика, точно така! Пика! И вършеше много добра работа срещу драконите.

— Аз смятам да подремна — изръмжа Карамон.

Танис се усмихна, поклати глава и почти веднага заспа опрял гръб на решетката. Не след дълго всички потънаха в сън, с изключение на Таселхоф и Райстлин. Напълно будният и отегчен кендер го погледна с надежда. Понякога, когато бе в добро настроение, той му разказваше истории за древни магьосници. Но сега се беше увил плътно в червената си роба и наблюдаваше Физбан с любопитство. Старецът похъркваше на скамейката и главата му подскачаше всеки път, когато колата минеше през някоя неравност. Изведнъж златните очи на Райстлин се превърнаха в цепки — знак, че го бе осенила нова и тревожна мисъл. Но вместо да я сподели, той само придърпа качулката ниско над очите си и се облегна в сенките.