Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Таселхоф въздъхна и се огледа. Сестън крачеше близо до клетката. Кендерът се оживи. Ето кой щеше да слуша историите му.

Двете луни залязоха. Затворниците спяха. Таласъмите се влачеха полузаспали на опашката и мърмореха, че се нуждаят от почивка, Фюмастър Тоде препускаше начело и мечтаеше за премията си, а зад гърба му драконяните говореха нещо на неразбираемия си език и му хвърляха презрителни погледи.

Таселхоф седеше, провесил крака от клетката, и разказваше на Сестън една от любимите си истории. Внезапно забеляза, че Гилтанас само се преструва, че спи. Видя го как отваря очи и се оглежда, като смяташе, че никой не го наблюдава. Това много го заинтригува. Помисли си, че елфът сигурно изучава или очаква нещо. Кендерът изгуби нишката на разказа си.

— И тогава аз… ами… грабнах един камък от торбата, метнах го и… бам! — фраснах магьосника право по главата — довърши набързо. Демонът го сграбчи за краката и го завлече в Бездната.

— Демон първо благодарил — напомни му Сестън, който бе слушал тази история два пъти в различни вариации. — Това забрави.

— Така ли? — попита Тас без да сваля поглед от Гилтанас. — Ами… да, демонът ми благодари и си взе магическия пръстен. Ако не беше тъмно, щях да ти покажа белега, където пръстенът ме изгори.

— Слънце изгрява. Скоро утро. Тогава покажеш — въодушеви се джуджето.

Още беше тъмно, но светлата ивица на изток възвестяваше началото на четвъртия ден от пътешествието им.

Тас изведнъж чу откъм гората птича песен. Откликнаха й и други птици, но звучаха малко странно. Досега не бе чувал такива необичайни звуци. Знаеше къде точно се намираха, защото беше разгледал една от картите си. Тъкмо бяха прекосили единствения мост над река Бялата ярост и поемаха на юг към Пакс Таркас, отбелязан на картата като местонахождение на прочутите мини за желязна руда Тадаркан. Пътят бе станал стръмен и на запад се виждаха гъсти трепетликови гори. Някъде в тях се намираше Куалинести, древната родина на елфите. Драконяните и таласъмите забързаха, без да изпускат горите от поглед. Обади се и друга птица, този път съвсем наблизо. Таселхоф се обърна и видя, че Гилтанас е станал и свири с пръсти.

— Танис! — извика тихо кендерът, но полуелфът вече беше буден, както и всички останали в клетката.

Физбан се надигна, прозя се и се огледа.

— О, чудесно! Ето ги и елфите!

— Какви елфи! Къде? — Танис се изправи.

Внезапно се чу шум като от излитащо ято птици. Откъм фургона с припасите се чу вик, след което, останал без управление, той се преобърна. Таласъмът, който управляваше тяхната клетка, побърза да дръпне юздите на лосовете, преди да връхлетят върху обърнатия фургон. Затворниците залитнаха и се скупчиха в предната част. Кочияшът бавно подкара животните встрани от пътя, изведнъж изпищя и се хвана за врата. Всички видяха очертания в сумрака силует на стрела с пера и как тялото му се свлече от капрата. Другият таласъм се изправи с меч в ръка, но също рухна на земята, прободен в гърдите. Животните усетиха хлабавите юзди и забавиха ход. Клетката спря на място. Във въздуха летяха стрели и отвсякъде се чуваха викове и писъци.

Затворниците се хвърлиха на пода на клетката.

— Какво става? Какво е това? — Танис попита Гилтанас. Елфът не му обърна внимание, а долепи лице до решетките и извика:

— Потиос!

— Танис, кой е този? — проговори Стърм за пръв път от четири дни насам.

— Потиос е братът на Гилтанас. Предполагам, че е решил да ни спасява. — Във въздуха изсвистя поредната стрела и се заби в дървенията точно до главата на рицаря.

— Що за спасяване е това, ако ни изтребят! — Стърм се хвърли на пода. — Мислех, че елфите са отлични стрелци!

— Стойте долу! — нареди Гилтанас. — Стрелбата има за цел да прикрие бягството ни. Не могат да нападнат толкова голям отряд. Имайте готовност да побегнем в гората.

— А как ще излезем от клетката?

— Не сме всесилни! — отвърна студено Гилтанас. — Нали имате магьосници…

— Не мога да направя нищо без магическите съставки! — изсъска Райстлин изпод скамейката. — Лягай долу, старче! — Той дръпна Физбан, който се беше надигнал и оглеждаше обстановката с интерес.

— Мога да помогна — заяви възрастният магьосник и погледът му светна. — Я да помисля…

— Какво става, в името на Бездната? — изрева един глас и от тъмнината изникна Фюмастър Тоде, яхнал понито си. — Защо спираме?

— Нападат ни! — изкрещя Сестън и се притисна към клетката, тъй като поредната стрела изсвистя край ухото му.