Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Дървото нито отговори, нито помръдна.

— Нямам намерение повече да търпя наглостта ти! — Старецът започна да го удря. — Разкарай се или…

— Затворете този хахо в някоя клетка! — изкрещя Фюмастър Тоде и препусна към опашката на кервана.

— Не ме докосвайте! — изкряска старецът на заобиколилите го драконяни и яростно започна да ги налага с тояжката си, докато накрая не му я отнеха. — Арестувайте дървото! Обвинявам го, че възпрепятства светлината!

Драконяните най-безцеремонно го бутнаха в клетката на спътниците. Той се спъна в робата си и падна на пода.

— Добре ли си, старче? — попита Ривъруайнд и му помогна да седне.

Златна Луна остави Терос.

— Кажи, старче. Ако си ранен, аз съм посветена на…

— Мишакал! — довърши вместо нея старецът, като видя висящия на врата й амулет. — Любопитно, нямаш вид на тристагодишна!

Златна Луна премигна озадачено.

— Как разбра? Позна ли…? Не, не съм на триста години…

— Разбира се, че не си. Извинявай, скъпа. — Старецът я потупа по ръката. — Невъзпитано е да се пита дама за възрастта й. Прости ми. Няма да се повтори. Нека това бъде нашата малка тайна — изрече шепнешком, но така, че да го чуят всички. Тас и Тика се захилиха. Старецът се огледа. — Много мило, че спряхте да ме вземете. Пътят до Куалинести е дълъг.

— Не отиваме там — отвърна грубо Гилтанас. — Ние сме затворници и ни карат към мините в Пакс Таркас.

— О? — Старецът отново се огледа. — Значи съм сбъркал кервана. Бях готов да се закълна, че съм попаднал на този за Куалинести.

— Как се казваш, старче? — попита Тика.

— Аз ли? — Старецът се намръщи и се замисли. — Физбан? Да, казвам се Физбан.

— Физбан? — повтори Таселхоф. Клетката потегли и отново се заклатушка по пътя. — Няма такова име.

— Така ли? Жалко. Много си го харесвах.

— Аз смятам, че това е едно чудесно име — намеси се Тика и хвърли убийствен поглед към кендера. Той се сви в ъгъла без да откъсва поглед от висящите на кръста на стареца торби.

Изведнъж Райстлин се разкашля и всички погледи са насочиха към него. Той продължи да кашля, без да може да спре. Беше много изтощен и спазмите очевидно му причиняваха болка. Целият гореше. Златна Луна нямаше как да му помогне — не можеше да излекува онова, което го изгаряше отвътре. Карамон коленичи до него и избърса кървавата слюнка в ъгъла на устните му.

— Трябва да пийне от билките си. — Той вдигна отчаян поглед. — Никога не е кашлял толкова лошо. Ако не пожелаят да ме чуят с добро, ще им счупя главите! Не ме интересува колко са!

— Ще говорим с тях, като спрем отново — обеща Танис, макар много добре да си представяше отговора на Фюмастър Тоде.

— Извинете — намеси се старецът, — ще ми позволите ли? Той седна до Райстлин, сложи длан на челото му и изрече няколко думи. Карамон, който напрягаше слух, чу „Фистандан…“ и „не е сега времето…“ Определено не беше молитва за изцеление като тези, които отправяше Златна Луна, но брат му реагира веднага. Очите му потрепнаха и се отвориха. Изгледа стареца с ужас и сграбчи крехката му китка. За миг изглеждаше, че го е познал, но старецът закри очите му с длан и ужасът изчезна, заменен от някакво странно объркване.

— Здрасти. Аз се казвам… ъъ… Физбан. — Той изгледа предизвикателно кендера.

— Ти си… магьосник! — прошепна Райстлин. Кашлицата му беше изчезнала.

— Ами, да. Предполагам.

— Аз също съм магьосник!

— Сериозно? — Физбан се развесели. — Този Крин е много малък. Ще трябва да те науча на някои от моите заклинания. Има едно… огнена топка… чакай да се сетя как ставаше.

— Старецът продължи да дърдори, докато слънцето изгря напълно и керванът спря.

Таселхоф бе този, който изпита най-ужасните страдания по време на четиридневното затворничество.

Ако някой иска да измъчва кендер, най-жестокото изтезание, на което може да го подложи, е да го затвори. Разбира се, ако някой иска да измъчва представител на която и да е друга раса, най-ужасното наказание бе да го затвори заедно с кендер. След трите дни несекващо дърдорене, кикотене и грубиянски шеги от страна на Таселхоф Флинт заяви, че с удоволствие би заменил компанията му за един час на кола на мъченията. Накрая, когато дори Златна Луна изгуби всякакво търпение и едва не го зашлеви, Танис го изпрати в дъното на клетката. Кендерът провеси крака отвън, лепна лице за решетките и си помисли, че ще умре. Никога, ама никога не бе изпитвал такава скука.